— Това е моето момче. Ще изкатериш Ел Капитан още преди да станеш на двадесет, също като баща си.
Сам го остави да дръпне ухото му и да го удари по рамото след целувката, но знаеше, че няма да оправдае очакванията на баща си. Не би могъл, какъвто и да беше този Капитан.
Двадесет години по-късно той се принуди да се съсредоточи върху крачките си и да поддържа равномерно дишането си. Това му беше хубавото на бягането. Можеш да изминеш километри, потънал в мисли и спомени, ако това искаш. Ако не — можеш да прогониш всичко от ума си и да мислиш само за пътя пред теб.
Пътеката го отведе до края на езерото, после се издигна стръмно през пояс от ели, за да стигне до върха, където продължи по билото. Вдигнал глава и с равномерен дъх дори след изкачването, Сам тичаше леко покрай пътя. Един пикап го подмина в обратната посока, но не срещна други коли. След по-малко от три километра беше завоят към бащината му къща.
Къщата на Макграт бе встрани от пътя, сгушена сред дърветата. Бялата боя на рамките на прозорците бе посивяла и се лющеше на места, завесите на три или четири от тях бяха спуснати и изглеждаха, сякаш никога не са отваряни. Старото комби на Майк Макграт стоеше насред тревясалия двор до наетата кола на Сам.
Сам забави крачка и студеният вятър се заби между ребрата му. Отново се сипеше суграшица. Вдигна качулката на пухеното си яке и мина покрай двете коли към вратата.
Навремето майка му гледаше цветя тук. Космоси, невени и златничета. Тя обичаше ярките цветове. Въпреки студа той нарочно се позабави при някогашната й градина, спомни си как тя излизаше тук в летните вечери, за да откъсне вехнещите цветя или да оплеви избуялата между тях трева. Къщата гледаше на запад и вечер слънцето още оцветяваше фасадата й, а гората зад нея тъмнееше.
Сам пое по-дълбоко дъх. Не можеше да се бави тук, каза си. Трябваше да влезе сега и да му каже.
Бутна входната врата, като натисна и с рамо, защото се беше изметнала от влагата и все заяждаше.
Майк седеше в креслото си и гледаше телевизия. На фурната имаше каничка с кафе и отворен пакет нарязан хляб — филиите се бяха изсипали по плота. Сам си свали качулката.
— Добре ли беше? — попита баща му, но без особен интерес.
— Да. Минах покрай имота на Боуман и около езерото.
— Доста път.
— Не беше зле. Но е студено.
— Кафето е готово.
— Благодаря.
Сам си наля чаша кафе и изпи няколко глътки, като си напомни да не се смръщва от вкуса му.
— Искаш ли да го гледаш? — попита той. Разкривените от мъка лица на участниците в някакво токшоу изпълваха екрана с истории за насилие, съпроводени от примирение и озлобление. Макар че може би е подходящо, помисли си Сам. В тази къща винаги бе имало разочарование. Голям запас от него, пронизано от жилки гняв. Така че защо да не са и по телевизията? Може би Майк точно затова харесваше тези програми.
— Мислех си, че може да поговорим — добави Сам.
Отмести бастуна на баща си от креслото, за да придърпа стол до него, като частично закри телевизора. В резултат се оказаха почти коляно до коляно. Сам можеше да посегне и да хване ръката на Майк, но не го направи. Никога не си бяха падали по докосванията, поне откакто Сам бе малък.
Майк реагира, като насочи дистанционното напред и намали звука. После погледна сина си в лицето.
— Не се класирах — каза Сам.
Миг-два изминаха в тишина.
Майк потри ъгълчето на устата си с изкривения си палец.
— Ъ?
— Бягах в Питсбърг миналата седмица. Имаше квалификации.
Сам тренираше за Градския маратон на Питсбърг, откакто бяха обявили, че мъжкият олимпийски маратонски отбор отново ще бъде селектиран, както се правеше от над тридесет години. И за Сам това се оказа един от онези дни, в които машината за бягане все засичаше и накрая отказа. Не бе преживявал много такива, но когато механизмът го подвеждаше, обикновено това бе свързано с тежестта на очакванията. По-конкретно — очакванията на баща му. Сам много добре съзнаваше динамиката между тях, но това не му помагаше да промени или дори да отслаби ефектите от нея. Дори сега.
— Не знаех.
Старецът продължи да гледа Сам, чакаше го да обясни.
Толкова типично, помисли си Сам, че не се е поинтересувал от състезанието, макар че собственият му син е кандидат за американския олимпийски отбор. Животът на Майк се определяше от неговите собствени, все по-стесняващи се интереси. Той гледаше телевизия, четеше по малко, предимно списания за лов и риболов, и от време на време пиеше бира с някой съсед.
Но също толкова типично бе, призна Сам, че той не беше казал на баща си за Питсбърг. Беше се класирал за квалификациите, като постигна по-малко от два часа и двадесет минути на националното състезание и веднага се обади на Майк да му каже.