— Много добре — отвърна баща му.
С годините Сам се беше научил да не се дразни от липсата на ентусиазъм у баща си. Той си е такъв, казваше си. Искаше да направя едно нещо, а аз направих друго.
И въпреки това този път Майк му се стори особено неприветлив. Затова не му каза нищо за предстоящото състезание и не му съобщи лошите новини след това. Изчака седмица и дойде да го посети. Беше проиграл множество версии на тази сцена в главата си, като измисляше за Майк реплики, изразяващи състрадание или окуражаващи го за следващия път, или пък просто съчувствени — но най-близък до реалността се оказа най-мрачният сценарий. Майк нито се изненада, нито показа съчувствие, беше просто разочарован. Както много пъти досега.
— Е, какво стана? — попита накрая Майк.
— Бях във форма и се чувствах добре на старта. Не зная. Просто не се получи.
— Какво време постигна?
— Не беше добро. Два часа и двадесет и осем. Преди това се представих много по-добре, победих всички, които финишираха преди мен — Петерсен, Оквези, Лунд. Но тогава това не се броеше.
Майк продължи да го гледа и да мълчи.
— Е, ще дойде две и четвърта — усмихна се Сам, като си мислеше: „Трябваше да е обратното. Ти трябваше да ми кажеш това.“
— Ти си на двадесет и осем, двадесет и девет, нали? Маратонът не е детска игра. Можеш да останеш в предните редици дори след тридесет. Надявах се да донесеш златото у дома. — Майк кимна към камината, сякаш сред снимките на планини и брадати мъже имаше голо място — лишено от олимпийския медал на сина му.
— Щях да съм доволен и просто да отида в Сидни като представител на страната си. Не е най-важна победата, татко — каза търпеливо Сам.
— Не.
Тази сричка бе напрегната, умело изстреляна и се заби в Сам като рибарска кукичка.
Той си е такъв, напомни си. Такъв е заради огорчението от собствения му живот. Пък и има право да мърмори. Щеше да се гордее с мен, ако бях успял, затова е разбираемо сега да се чувства така.
— Съжалявам, че не успях този път. И за мен беше тежко. Но няма да спра да бягам. Това означава много за мен.
— Продължавай, докато още можеш — съгласи се Майк. — Ти си щастливец.
„А не искаш ли да се извиня и за това?“ — запита се Сам.
Майк вече беше извърнал очи над рамото на сина си, отново към предаването. Звукът се усили.
Докато седеше в тази къща с избелелите тапети, вечните стари кресла, дивана и списанията за алпинизъм на баща му, на Сам му беше трудно да прогони спомените. В дома си в Сиатъл, с работата, Франи и приятелите си, успяваше да ги държи настрана. Но не и тук, поне през повечето време. Предполагаше, че при всички е така, когато се завърнат у дома. Именно от вида на спомените зависи дали ще се радваш на посещението.
Бяха се преместили в тази къща, когато той беше на шест. Преди това Майк и Мери Макграт живееха на Орегонското крайбрежие, близо до Нюпорт, но Майк бе започнал бизнес с хижи под наем и горски ваканционни обиколки, с партньор, и бе довел семейството си в малкото градче Уайлдинг. Бизнесът оцеля едва година-две, партньорът си замина с голяма част от активите и съвсем малка част от дълговете, но семейство Макграт останаха. Бяха вложили пари в тази къща, която бе на два-три километра от града, а Мери си бе направила градинка отпред и вече имаше приятели тук. Сам ходеше на училище и изглеждаше щастлив, а на Майк му беше все едно. Намери си работа като управител на транспорта в една дърводобивна компания. За него нямаше голямо значение къде живее или какво върши, стига да може да храни семейството си и при всяка възможност да ходи до „Йосемити“ и „Гранд Титон“, както и до безбройните канари за катерене, когато парите не му стигаха за истински експедиции.
Сам знаеше, че други деца трябва да се справят и с по-тежки неща, но за него тежко беше катеренето.
Ходеше на походите и докато баща му се катереше сам, той играеше софтбол с другите момчета и плуваше в ледените потоци, разхождаше се или караше колело, но винаги се страхуваше от момента, когато баща му щеше да го извика.
— Хайде, Сами. Твой ред е.
— Не. — Да се опитва да се катери пред очите на баща си, докато кръвта бумти в ушите му и крайниците му треперят, и си поема накъсано дъх, защото ако го направи дълбоко, може да се изплъзне от несигурната си позиция — всичко това бе твърде познато на Сам.
— Тогава гледай — въздишаше Майк.
Когато се катереше, движенията му бяха така плавни, тялото му приличаше на вода, която тече по скалата. Но докато го гледаше, Сам прегръщаше здраво коленете с ръце и дишаше накъсано.