— Какво ще кажеш за пържола и салата?
Майк винаги бе обичал простата храна. Понякога говореше за пая с пиле на Мери или яхнията с кнедли, а Сам си даваше сметка колко много му липсва жена му и чувстваше вина, че не живее по-близо и не прави усилие да вижда баща си по-често.
— Ако това ще правиш.
Когато храната беше готова, Сам сложи чинии и прибори на старата маса.
— Готово е.
Майк посегна към бастуна си, но той още лежеше там, където Сам го беше преместил. Старецът изсумтя подразнено и посегна тромаво към него, но Сам го изпревари. Пъхна бастуна в ръката на баща си и му помогна да стане, после го поведе към масата.
— Мога и сам. Според теб как се оправям, когато не си тук?
— Знам, че можеш. Но когато съм тук, искам да ти помогна.
След това се храниха мълчаливо, чуваше се само потракването на ножовете и вилиците, и вятърът, който забиваше ледени стрели в прозорците.
— Нощта няма да е много подходяща за пътуване — отбеляза Майк.
Мога да остана поне до утре, помисли си Сам. Но не искаше и щом го осъзна, усети ново пробождане на вината. Искаше да се махне оттук, далече от спомените.
— Всичко ще е наред. Трябва да се връщам на работа.
Това бе още един аспект на разочарованието. Дори не го приеха право. Той се занимаваше с компютри, с дизайн и управление на уебсайтове, и то с не кой знае какъв успех.
Майк дъвчеше замислено пържолата си, после избърса уста.
— Значи вече си решил, че ще е това? Няма ли шанс да размислиш?
Отново говореше за бягането.
Сам си помисли, че трябва да е бил някъде на дванадесет, защото Мери още бе е тях, макар че вече не изглеждаше добре. Последната им лятна ваканция. Сам не можеше да си спомни точно къде се катереха, но помнеше всяка гънка и ръбче по скалата. Тя имаше тесен комин и после неудобен корниз. Майк водеше и премина долната част на корниза, сякаш той бе просто оптическа илюзия.
— Тръгвай, когато си готов — чу го Сам да вика от някакво невидимо място горе.
Скалата чакаше, надвиснала над него.
— Не мисля, че ще мога.
Не се чу отговор, Сам въздъхна и започна да се катери. Още докато висеше на първата опора и започна да преценява как да стигне до следващата, умът и волята му го напуснаха. Не можеше да го направи. По-скоро не искаше. Веднага се спусна надолу и пак извика. Каза на Майк, че слиза и няма да се катери повече този ден. Усети щастие от своя бунт. След миг-два Майк се появи на ръба до него. Мястото като че ли бе твърде малко и за двамата.
— Не искаш ли да размислиш по въпроса? — попита Майк.
Не беше въпрос, но Сам дръзко го прие като такъв.
— Не, благодаря. Ще се връщам.
— Мисля, че трябва да се катериш.
— Аз мисля, че трябва да се върна.
— Прави каквото ти казвам, сине.
Скалата като че ли натежа над главите им.
— Не искам.
Именно самодисциплината възпря Майк. Той не би позволил на гнева да го завладее в планината, защото гневът е загуба на контрол, а загубата на контрол е опасна. Вместо това той свали внимателно сина си на земята и го загледа как откачва въжето от себе си. После се обърна и изкачи сам корниза.
Сам хукна по пътеката през гората. Принуждаваше се да бяга все по-бързо, за да овладее шока от стореното. Когато стигна до лагера, откри Мери да седи изморено под сянката на едно дърво. Тя винаги го защитаваше пред баща му. Същата година Сам започна с бягането.
— Не и за двехилядната, опасявам се.
Двамата бяха изпразнили чиниите си. Сам отнесе чиниите в умивалника.
— Искаш ли нещо за десерт? Има ябълков пай.
— Разбира се, щом има.
Той отнесе порциите на масата и ги изядоха отново в тишина. Винаги беше така. После Сам изми чиниите, подсуши ги и несъзнателно остави кърпата, както Мери винаги я оставяше да съхне. Майк така и не купи съдомиялна.
Едва тогава Сам си позволи да си погледне часовника.
— Време е да тръгвам за летището.
— Значи наистина тръгваш, така ли?
Сам наклони глава, преструвайки се, че се вслушва във вятъра. Прииска му се да изключи телевизора, за да не би местният синоптик да се появи и да затвори пътя му за бягство.
— О, не е чак толкова зле. — Взе си сака от стаята, в която още висяха спортните плакати от колежа, и се престори, че проверява дали си е взел ключовете. — Имаш ли нужда от още нещо, татко? — В шкафа имаше храна, в склада имаше гориво, новите списания бяха на стола. Пролетта щеше да дойде скоро.
— Не, нищо.
— Е, тогава по-добре да тръгвам. Ще ти се обадя на сутринта. — От апартамента или от офиса в Сиатъл.
— Добре. — Старецът потърка носа си с длан. Надигна се от стола и отпусна тежестта си на бастуна. От две различни посоки стигнаха до вратата едновременно. Сам сведе поглед към него.