Майкъл беше оцелял след счупването на гръбнака, но тежкото нараняване и годините усилия, за да се възстанови от него, го бяха лишили от ръста му, както и от други неща. Сам си помисли, че начинът, по който баща му живееше сега, не е много повече от просто оцеляване. Осъзнаването на тази загуба му подейства потискащо и го изпълни със смущаващо съчувствие. Освен това той по-силно от всякога си даде сметка, че е здрав и силен, обграден от възможности, но все пак се е вкопчил в живот, който не го задоволява и не предлага някакъв шанс за нещо по-добро. Разочарованието на Майк само потвърждаваше неговото собствено разочарование.
— Наистина съжалявам за тези квалификации.
— Може би следващия път, както сам каза — отвърна Майк. Осъществиха непохватно контакт — малко повече от ръкостискане, но по-малко от прегръдка. После се отдръпнаха. — Благодаря ти, че купи продукти. Но не ми трябваха.
— Грижи се за себе си.
— Нали ме знаеш.
И то добре, помисли си Сам. Нарами сака си, отпусна за миг ръка на рамото на Майк, после отвори вратата и я затвори след себе си. Снегът вече валеше силно и вятърът го навяваше по стълби и стени. Сам потегли, прекоси Уайлдинг и пое по магистралата. Включи радиото, изтегна се в седалката и се устреми през бурята към летището, докато хевиметълът гърмеше в ушите му.
— Съжалявам, господине — каза му служителката на гишето на „Американ“. — Летището е затворено заради времето. Може би след час, ако утихне.
— Ще изчакам — каза Сам, сякаш имаше избор. Купи си от будката за вестници брой на „Форбс“ и си взе лате от кафенето, което може би щеше да отмие вкуса на кафето на баща му. Откри свободно място под таблото за заминаващи и се намести между едно момче със сноуборд и жена с бебе в скута. Отпиваше от кафето и наблюдаваше бегълците от лошото време, които минаваха покрай стъклените врати. Чакалнята се пълнеше.
Сам стоя с празната чаша в ръце вероятно петнадесет минути, преди да я забележи.
Вратите се отвориха отново и вихрушка от ледени кристалчета се завъртя над калния под. Една жена влетя вътре след тях, но не се беше привела, за да се защити от студа като всички останали. Главата й бе вдигната, а очите й — широко отворени от въодушевление. Беше с обувки на висок ток и избеляла ски парка. Краката й бяха много дълги и опръскани с кал.
Освен малката си чанта, небрежно носеше и сватбен букет.
Сам изруга тихо под нос. Явно някой вече се беше оженил за нея.
Проследи я с поглед до гишето на „Еър Канада“. Тя проведе същия разговор като него преди малко и се обърна. Той почти стана от мястото си, за да я пресрещне, когато си спомни, че не я познава. Все още. Вместо това я загледа как си купи кафе и го пие права, загледана в таблото за заминаващи. Букетът лежеше в краката й, при чантата. Не се виждаше младоженец, някой победоносно ухилен и готов да я отведе към хотела за меден месец. Очевидно беше сама.
Той стана и сложи палтото си на седалката, която вече бе единствената незаета. Тръгна между групичките пътници, докато стигна до нея.
— Искате ли да седнете?
Погледът й обиколи лицето му, спокоен, замислен, леко развеселен.
— Има три бременни жени и няколко старци наоколо. Защо аз?
Господи, помисли си той. Бива си я.
— Добър въпрос.
— Е, все пак благодаря за предложението. — Усмихваше се. Не беше красива, очите й бяха твърде раздалечени и брадичката й леко издадена напред, но беше повече от красива. Беше интригуваща.
— Закъде ще пътувате?
— Прибирам се във Ванкувър. А вие?
— Ами… аз също. — Сиатъл или Ванкувър, какво значение имаше? Работата, която го чакаше, Франи… Сам просто ги остави настрана. Отдавна не се беше чувствал готов да стори нещо толкова необмислено.
— Живеете във Ванкувър?
— Е, не точно. Отивам на гости. Изглежда, ще чакаме дълго. Може би чак до утре.
— Аз не губя надежда. Трябва да тръгна тази вечер — каза тя и си погледна часовника. — И да се обадя по телефона. Радвам се, че си поговорихме. — Отпращаше го.
— Сам Макграт.
— Финч Бюканън — отговори любезно тя.
Той се наведе, взе цветята и ги сложи в ръцете й. Бяха кремави и ароматни, аранжирани с лъскава зеленина. Твърде конвенционално, някак не й подхождаха. А по ръцете й нямаше пръстени.
— Между другото, поздравления. Госпожа Бюканън, нали?
Тя се засмя с искрена, несдържана веселост, която разкри зъбите и езика й. Господи, помисли си той отново.
— Всъщност бях, но се омъжих само заради парите му. Застрелях го на връщане от сватбата.