— Много мъдро от ваша страна.
— Благодаря.
— Е, сега сигурно ще търсите заместник?
Още щом го изрече, осъзна, че е прекалил. Финч леко сви рамене. Парката се набръчка около нея и тя дръпна бързо вървите, за да я свали. За нещастие отдолу не беше гола. Носеше костюм с копчета и къса пола, с който приличаше на Али Макбийл. Тя нави парката и я натъпка в чантата си.
— Е, до скоро. — Усмихна се и тръгна към редицата телефонни автомати.
Още щом тя започна да говори, Сам се запъти към гишето на „Еър Канада“ и прехвърли билета си. Когато приключи оживения си разговор, Финч си намери място доста далече от него, до група мексикански монахини, извади книга от чантата си и се зачете.
Постепенно бурята започна да отминава. Самолетът за Ванкувър имаше почти три часа закъснение, но пък бе сред малкото, които щяха да излетят тази вечер. Беше пълен. Сам я видя още щом се качи на борда, на място до прозореца, по средата на пътеката. Приближи се към все още незаетото място до нея.
— Какво съвпадение, нали? — усмихна се той и се настани. Тя беше отворила книгата в скута си.
— Знам това-онова за теорията на вероятностите — отвърна тя хладно и се върна към четивото си. Сам видя един тип, който приличаше на Джон Белуши, да се приближава към тях, готов да се смръщи. Наведе се, грабна букета на Финч, който тя бе сложила под седалката отпред, и го остави на подлакътника между тях. После се приближи към мъжа, така че главите им почти се опряха.
— Това не е ли…? — започна заядливо Белуши.
Сам му подаде бордната си карта.
— Наистина много съжалявам. Това е вашето място, зная. Но разберете, това е първата ни брачна нощ. Ще имате ли нещо против да си сменим местата, за да седя до жена си? Тя се притеснява да лети.
— Е, добре — изсумтя мъжът и продължи напред.
Сега тя не се засмя. Не изглеждаше притеснена, объркана или ядосана — само сериозна. Взе цветята и отново ги пъхна под предната седалка, като ги изрита навътре с върха на красивата си обувка.
— За какво е всичко това?
— Мислите ме за сваляч, нали?
— Да.
— Не съм. Просто искам да седя тук.
— Тогава седете — отвърна тя рязко. И той го направи. Излетяха и пилотът съобщи, че след бурята се очаква силна турбуленция и не бива да свалят предпазните колани. Когато се издигаше през облаците, самолетът пропадаше и потреперваше, а двигателите виеха. Финч внезапно остави книгата си и облегна глава на седалката. Сам видя колко е пребледняла.
— Всъщност случайно имаше зрънце истина в цялата купчина лъжи.
— И кое е то? — попита той.
— Наистина не си падам по летенето.
— Искате ли да ви подържа ръката?
— Искам питие.
Той надникна напред. Екипажът все още не беше свалил коланите.
— Още не. Искате ли да си поговорим?
Тя въздъхна и затвори очи. Фюзелажът проскърцваше и се люлееше.
— Щом искате.
— Когато бях малко момче, една стара индианка ми предсказа бъдещето. Много добре си спомням как ми каза: „Няма да умреш в самолет на „Еър Канада“ някъде над Западното крайбрежие“. Да не ви се гади?
— Ако повърна, ще се справя и сама, благодаря. Лекар съм.
— Доктор Бюканън. Специалист по отблъскване на мъже и повръщане.
Самолетът влезе във въздушен джоб. Пропада във вакуума като че ли цели десет секунди, преди отново да се стабилизира. Едно дете изпищя, а старица изстена от другата страна на пътеката. Финч стисна ръката на Сам и заби нокти в нея. Чак устните й бяха побелели.
— Всичко е наред — заутешава я той. Ръката й беше влажна; той я погали нежно с палец. — Това е просто турбуленция след бурята. Нищо няма да ни се случи. В безопасност сте.
Тя посегна към джоба на седалката и сложи една торбичка за повръщане в скута си върху книгата, за всеки случай. Едва сега той забеляза, че е „Да докоснеш бездната“, класически разказ за бедствие при алпинизъм и последствията от него.
Кимна любезно към нея.
— Чел съм я. Интересна е.
Финч завъртя глава.
— Предпочитам да съм в някоя пропаст, отколкото тук.
— Благодаря.
— Вижте. Не очаквайте да съм любезна и мила. Просто говорете. Разкажете ми за себе си, ако желаете.
— Това е покана, на която нито един мъж не би устоял. Откъде да започна?
Разказа й защо бе отишъл при баща си и за бягането, за работата си и за проблемите в нея, опитваше се да го направи по-интересно, отколкото всъщност беше. Избягваше да споменава Франи, макар че веднъж-дваж се усети как казва ние и знаеше, че тя го е забелязала. Клатенето и треперенето на самолета постепенно отслабна и започна обслужването на пътниците. Когато той й подаде голямата водка с доматен сок, тя вече си беше върнала малко цвета. Изпи половината на една глътка.