Ратайкинята на дяволицата
Белоруска народна приказка
Един селянин се връщал от панаир дома с каруцата си, пълна със стока. Настигнала го нощта насред пътя и спрял да нощува в гората. Хапнал каквото има в торбата, па легнал да спи на тревата. А на заранта, като се събудил, гледа наоколо мътна вода, плискат се и налитат вълните, ще отнесат и него, и конете с каруцата. Уплашил се той, не знае що да прави. По едно време насреща му се задала лодка, в нея един гребе с весла. Развикал се селянинът, замахал с ръце. Лодкарят свърнал към него, доближил го.
— Загивам, братко — замолил се селянинът, — спаси ме ще ти дам всичко, що искаш.
— Харно! — рекъл лодкарят. — Ще те спася, ама ако ми дадеш онова, що имаш у дома и за което не знаеш.
Помислил си селянинът:
„Каква ли пък имам, за което не зная? — Някоя вехтория сигурно. Е, каквото е там, ще му го дам. Не е време сега да се пазаря.“
— Съгласен съм — викнал той. — Ще ти дам онова, що имам дома, за което не знам, само и само да ме отървеш от тая вода.
— Подпиши ми тогава запис. Олющи от оная брезичка парче кора, порежи си кутрето и с кръв подпиши, та да не се отметнеш после.
Селянинът направил това, що искал лодкарят, и му дал записка. Махнал непознатият с ръка и изведнъж цялата вода се източила, сякаш никога не е била, пък той изчезнал, като че ли мътната го отнесла.
Тогава селянинът се досетил, че това ще да е бил самият дявол, ама нямало що да стори. Станалото — станало! Впрегнал конете и си тръгнал за дома. Като си дошъл, гледа: в къщи пълно с гости — ядат, пият, веселят се, а жена му я няма на трапезата.
— Сполай ви, драги гости — поздравил ги стопанинът. — Какво ви е събрало под моята стряха?
— Добра вест! — отговарят гостите хором. — Жена ти роди едно здраво и хубаво момче. Юрий го кръстихме.
Като чул това, на селянина му притъмняло пред очите. „Толкова години как сме женени, нямахме деца, а сега жена ми е родила син, пък аз го дадох на дявола. По-добре да бях се удавил“ — мислел си той жален и печален и съвсем не му е до веселба.
Както и да е. Раснало детето, пораснало умно и разумно, юнак — хубавеляк, здравеняк, — втори като него едва ли ще намериш. Всички му се радват, родителите облажават. Пък челото на бащата тъмен облак стеле — оная мисъл не му излиза от главата.
Досетил се Юрий, че баща му таи нещо от него и започнал да го пита:
— Кажи, татко, от мене ли си недоволен или не ме обичаш, та всякога си такъв невесел, намусен?
Въздъхнал бащата и му изповядал как го е обрекъл на дявола.
— Щом е тъй, аз трябва да ида и да намеря нечестивия. Или ще те освободя от обещанието, или главата си ще затрия — рекъл синът и скоро подир тоя разговор тръгнал на път.
Вървял той, вървял през пусти поля и неверни блата, през високи планини и дълбоки долини. Един ден видял някаква схлупена колибка сред дива гора. Влезнал, а вътре — една бабичка стара-прастара, с един зъб отгоре, два зъба отдолу.
— Добър ден, бабичко!
— Добър ден, синко. По своя воля ли си тръгнал или по неволя?
— По неволя, бабичко — и Юрий и разправил какво го е затирило по света.
Изслушала го бабата и му рекла:
— Добре, че се отби при мене, синко. Иди първом ми донеси водица и дръвца да опека една питка. Пък като се нахраним, ще те упътя, а то иначе няма скоро да отидеш при проклетия бесовец.
Донесъл момъкът вода и дърва, опекла бабата прясна питка, нахранила го и му разправила накъде да върви. А накрай добавила:
— Пък като идеш при нечестивия — да го порази гръм от небето! — намери една руса мома с черни очи. Тя ми е щерка. Дяволицата ми я открадна да и шета там и прислужва. Умна е и много дяволщина вече е научила, та може да ти бъде от голяма полза.
Сбогувал се Юрий с бабата и си продължил пътя. Ходил, ходил, половината свят избродил. Изкачил се на една стръмна планина, а там — голям дворец, ограден с висок-висок зид. Похлопал той на портата. Излезнал стопанинът: черен, грозен, страшен, ама целият облечен в злато и коприна. Той бил дяволът.
— Какво искаш, юначе? — пита бесовецът.
— Търся моя пан-господар. Баща ми ме е врекъл нему, още като съм се родил.
— Аз съм твоят пан-господар! Канех се вече да пратя бързоходец за тебе, защото ти порасна и време беше да те взема. Добре, че дойде.
— Кажи ми, светли пане, имаш ли запис от баща ми?
— Имам, имам! На брезова кора с кръв е написан. Ако вярно ми служиш, ще ти върна записа и ще те пусна да си вървиш. Ако не ми угодиш — жив ще те одера, тъй да знаеш! Хайде сега иди си почини, че работа те чака!
А пък жената на дявола въздиша:
— Ох, мъжо. Не ми харесва този юнак. Ще ти стори някоя пакост, да се каеш. По-добре изпъди го още сега.