Подир някое време родителите намерили на сина си невеста. Харесала тя Юрий, пък и той не се дърпал. Застягали се за сватба. На уречения ден в бащината къща — голямо веселие. Сватбарите ядат, пият и песни пеят. Само младоженецът мълчи, на сърцето му нещо тежи — какво и той не знае.
А в кухнята жените сватбени колачи месят, с разни украси ги лепят. Изведнъж, отгде се взела, влиза руса девойка с черни очи и им говори:
— Позволете и на мен, сватбарки, да замеся един колач: с две гълъбчета ще го украся, на младите ще го поднеса.
Жените позволили. Измайсторила девойката един чудно хубав колач и две птичета — гълъб и гълъбица. Залепила гълъба на колача, а гълъбицата в ръка взела. Сетне влязла при гостите, поставила колача пред младоженците. Държи тя гълъбицата, с клюна и по главата на гълъба чука, жално-милно нарежда:
— Забрави ти, гълъбе мой, от колко беди аз те отървах! — и чук по главичката… — Забрави, ти, гълъбе мой, че от страшна смърт те избавих! — и пак чук! по главичката… — Забрави ти, гълъбе мой, как заради тебе ме мушиха, рязаха! — и чук! по главичката …
Тогава на Юрий сякаш перде от очите му паднало — припомнил си всичко, познал своята мила. Скочил и започнал да я милва и целува.
Ето я, родители, моята годеница-гълъбица! — викнал той. — Тя неведнъж от тежки беди ме избави и неведнъж от сигурна смърт ме спаси! Само нея аз обичам, тя ще бъде моята невеста за цял живот!
Всички сватбари останали втрещени, изумени: ами сега, що да правят.
Старият сват първи се съвзел, ударил си калпака о земята и викнал:
— На сватба сме дошли. Всичко е натъкмено нагодено! Да продължим сватбата с новата булка, щом така иска нашият добър юнак!
И направили сватбата с готовите дарове и ястия.