Белоснежка се натъжила много от раздялата. Ала когато дръпнала резето и отворила врата, мечокът се проврял през нея, закачил се за куката на вратата и леко разпрал козината си. На Белоснежка й се сторило, че отдолу проблеснало злато, но не била много сигурна. Мечокът бързо изчезнал зад дърветата.
След известно време майката изпратила двете момичета в гората да съберат вършини. Там децата минали покрай едно голямо дърво, което било повалено на земята, а до дънера в тревата нещо подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили се и видели едно джудже със съсухрено лице и дълга, снежнобяла брада. Краят на брадата му бил прещипан в една цепнатина на дървото и малкото човече подскачало като кученце на връвчица и не можело да се отскубне. То облещило червените си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:
— Какво стоите? Не можете ли да дойдете и да ми помогнете?
— Какво те е сполетяло, дребосъче? — попитала Червенорозка.
— Брей, че любопитни глупачки! — отговорило джуджето. — Исках да разцепя дървото, за да си насека трески за огъня. Ако сложим дебели цепеници, ще ни изгори яденето; ние си готвим по малко, не лапаме много като вас, лакомници такива! Бях забил вече клина и всичко щеше да свърши благополучно, но проклетият клин ненадейно изскочи и цепнатината се затвори толкова бързо, че не успях да измъкна хубавата си бяла брада. А вие, глупачки такива, се смеете. Не ви е срам! Колко сте противни!
Тогава момичетата започнали да теглят брадата с всички сили, но не могли да я измъкнат.
— Ще отида да доведа хора — казала Червенорозка.
— Да не сте полудели? — изкрещяло джуджето. — Сега пък ще викате хора! И вие двете сте ми вече много; не ви ли идва нещо по-свястно на ума?
— Имай малко търпение — казала Белоснежка, — ще измислим нещо.
Тя извадила от джоба си ножичка и отрязала края на брадата. Щом се освободило, джуджето издърпало една торба със злато, скрита между корените на дървото, и замърморило:
— Глупачки такива, отрязаха края на хубавата ми брада, с която толкова се гордеех! Дяволите да ви вземат!
После метнало торбата на гърба си и хукнало, без дори да погледне момичетата.
След няколко дни Белоснежка и Червенорозка отишли да ловят риба. Като наближили потока, видели нещо, което подскачало на брега и то сякаш имало намерение да се гмурне във водата. Изтичали на брега и веднага познали джуджето.
— Къде си тръгнал! — попитала Червенорозка. — Да не си намислил да се хвърлиш във водата?
— Не съм толкова глупав — креснало джуджето. — Не виждате ли, че проклетата риба иска да ме завлече в потока?!
Джуджето било седнало на брега и хвърлило въдицата си във водата, но за беда вятърът уплел брадата му около връвта на въдицата. Една едра риба клъвнала стръвта, ала клетото създание нямало сили да я изтегли на брега. Тогава рибата започнала да го тегли към водата. То се хващало за всеки стрък трева и за всяка тръстика, но всичко било напразно — само подскачало безпомощно и всеки миг щяло да падне в потока. Така че двете момичета дошли тъкмо навреме. Хванали джуджето, помъчили се да освободят брадата му, но не успели, защото тя била здраво оплетена във връвта. Нямало какво да се прави — те извадили ножичка и отрязали брадата. Като видяло това, джуджето им креснало:
— На какво прилича това, жаби такива, да ме обезобразите така? Не стига, че ми подкастрихте брадата отдолу, ами отрязахте най-хубавата част от нея! Как ще се покажа сега пред близките си?
После измъкнало една торба с бисери, скрита в тръстиката, и без да каже дума, повлякло я и изчезнало зад един камък.
Случило се така, че скоро след това майката изпратила двете момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят минавал през пусто поле, по което тук-там стърчали огромни камъни. Изведнъж момичетата видели във въздуха голям орел, който се виел бавно, спускал се все по-ниско и по-ниско и накрая кацнал на един камък, недалеч от тях. Веднага след това чули жален писък. Изтичали и ужасени видели, че орелът е сграбчил техния стар познайник джуджето и всеки миг щял да го отнесе. И понеже Белоснежка и Червенорозка били състрадателни, хванали малкото човече и така упорито се борили с орела, че накрая той пуснал плячката си.
След като се посъвзело от голямата уплаха, джуджето им се скарало с кресливия си глас:
— Не можахте ли да бъдете малко по-внимателни с мен? Толкова силно дърпахте тънката ми дрешка, че цялата я скъсахте! Ама че сте непохватни!
После взело една торба със скъпоценни камъни и се мушнало в пещерата си.