Сергей Лукяненко
Белова
Втора част от поредицата " Работа над грешките"
1
Железопътната гара е място за преобразяване. Влизаме във влака и преставаме да бъдем себе си. От този момент придобиваме друго минало и започваме да разчитаме на друго бъдеще. Готови сме да разкажем на случаен спътник какво се е случило с нас, а също и това, което никога не ни се е случвало. Ако се съди по разговорите във влаковете, на света няма скучни хора с безинтересни биографии. Ето защо обичам влаковете. Дори и южните линии.
Впрочем купето се оказа неочаквано чистичко, нетипично за украински влак. На пода беше постлана пътечка, на масичката имаше бяла салфетка и изкуствени цветя във ваза, в която, кой знае защо, бяха налели вода. Вече бяха постлани захабени, но все пак чисти чаршафи. Над прозореца на метална стойка висеше телевизор — не с плосък екран, което би било по-разумно, а с тумбест кинескоп, но все пак… Да, спалният вагон си има своите предимства. Не само заради единствения съсед по купе, но изобщо заради удобствата. Хвърлих сака си на пода, затворих вратата на купето и излязох на перона. Под краката ми жвакаше киша от сняг и кал.
Духаше мокър вятър — времето изобщо не приличаше на московското, по-скоро такава е зимата на Морето, някъде в Ялта или в Сочи. Южният влак сякаш беше донесъл със себе си влажна солена топлина. Запалих цигара. До мен от крак на крак пристъпваха изпращачи, разговарящи високо на суржик*. Кълняха някаква Верка и обсъждаха разхайтеното й поведение. [* Суржик — смесица от руски език и елементи от украинския, използвана в част от територията на Украйна и съседните й области в Русия и Молдова. — Бел.прев.] Причината да си взема билет за първокласния вагон не беше прекалената ми изнеженост. Просто се оказа, че няма място нито в купетата, нито във вагоните със запазени места. А аз не исках да отлагам пътуването.
Чувствах, че ако се забавя дори ден, няма да отида никъде. Стигат ми толкова приключения. Или още не? Докато пушех, във вагона влязоха няколко пътници. Интересно, дали някой от тях щеше да се окаже моят съсед? Например тази слаба девойка с големи очи и очила с тънки рамки? Ох, едва ли… А младежът на моите години, със строг шлифер и скъп алуминиев куфар в ръка? Също се съмнявах. Ехидните железопътни богове със сигурност щяха да ми отредят този грохнал сляп старец, кашлящ в движение. Или, което е най-ужасното във влаковете, онази млада жена с миличкото едногодишно дете в ръцете.
Случвало ли ви се е да присъствате на смяна на памперси в купето? Особено когато детето получи разстройство от друсането и смяната на храната. При това тази чудесна жена ще настоява да изключат вентилацията предварително, за да не се простуди бебето… Изпълнен с мрачни предчувствия, аз се върнах в купето си. И установих, че този път все пак ми е провървяло. Е, не беше девойката с очилата, но поне беше връстникът ми. Който вече вадеше от тежкарския си куфар бутилка бира. — Добър вечер. Саша. — Младежът се изправи и без излишни церемонии ми подаде ръка. — Добър вечер. Кирил. — Нали нямате нищо против? — Саша посочи с поглед бутилката. — Моля, моля. — От неговите маниери на общуване изведнъж се почувствах не в свои води. Някакво юпи. Впрочем не. По-скоро приличаше на онези безделници, които се наричат млади политици и ту устройват свои митинги, ту провалят чужди, но предимно вдигат скандали в интернет като свадливи бабички в трамвая. Ако е така, то ми предстоеше весела вечер! Младите политици не могат да се успокоят нито за минута, те постоянно са в състояние на висока политическа активност. — Исках да ви почерпя. — Саша ми подаде бутилката. Охо! Хубав английски ейл, не руска бира за износ и не пивоварното творчество на украинските братя. — Благодаря. — Не му отказах. Седнах на своята кушетка.
През това време моят спътник деловито разопакова сака си — на бял свят се появиха още пет бутилки бира, кашкавал, шамфъстък. Затова пък — никакви увиснали анцузи и гумени джапанки, с които толкова обичат да се преобличат гражданите във влаковете. Впрочем от вида на Саша веднага ставаше ясно, че не би си позволил чехли на обществени места. Идеално избръснат. Подстриган така, сякаш току-що е слязъл от подиума. Тъмносиният костюм от тънка вълна изглеждаше много скъп, но със сигурност струваше още повече. Освен това Саша не тръгна да си клати главата по рибешки, сваляйки внимателно, без да развързва възела й, примката на вратовръзката, както правят неумеещите да носят костюм хора. Не, той прецизно развърза вратовръзката, безукорно пасваща на цвета на ризата, измъкна от сака си специален калъф, мушна я в него и го овеси на закачалката. За сакото, естествено, също се намери калъф. Сигурно имаше нещо и за чорапите… Приближих се до прозореца тъкмо когато перонът потрепна и започна да се отдалечава. Потеглях за Харков. Защо? Малко ли ми бяха приключенията през последната седмица? Каква ти седмица… през последното денонощие на три пъти едва не ме убиха.