Вратата се отвори и видях Василиса. С розов халат с дантели и воланчета. И с пухкави чехли във вида на бели кученца с очи-копчета. — Кириле — каза Василиса, опирайки ръце на кръста си. — Мамка ти… ти ли си? — Самият той — отвърнах, без да разбирам причината за толкова бурната реакция. Постарах се да извърна поглед и да не зяпам твърде много Василиса. Успявах с усилие — имаше толкова много от нея за гледане. — Не стой като стълб…
— С едно движение Василиса ме вмъкна в къщата. Надникна навън, внимателно се огледа и хлопна вратата. Новините достигат рано или късно дори и до жирафите.
— Научи ли вече? — попитах аз. За „антре“ в къщата служеше огромна зала с три врати и стълба нагоре. Абсолютно пуста, само с поддържащи тавана опорни стълбове, украсени с някакви неща, които бяха или ковани закачалки, или отпадъци от производството на Василиса.
— Разбира се. — Василиса взе от сложената до вратата масичка (отново ковани крачета и лежащо върху кованата рамка дебело парче стъкло) сгънат на четири вестник. Тънък, само две страници, като онези безплатни вестничета, които издават властите на московските райони и окръзи.
— А? — беше единственото, което успях да кажа, прочитайки заглавието: „ЕЖЕСЕДМИЧНА ФУНКЦИЯ“. Това беше броят за днешната дата. Ако се вярва на написаното, вестникът излизаше от 1892 г.
— Бе! — изрева Василиса. — Проследиха ли те? Как дойде — със самолет?
— С влак… В Орел имаше засада, но се измъкнах… — Разтворих вестника и се вторачих в снимката си.
— Измъкнал се бил! — разпери ръце Василиса.
— Вижте го само — измъкван! Кой знае защо, изобщо не ми беше хрумвало, че функционалите може да си имат собствен вестник. Функционали-лекари, фризьори, сервитьори — моля. Но кой знае защо, не си представях, че сред колегите ми има и труженици на перото. Макар че първият ми посетител, функционалът-пощальон, можеше да ми подскаже тази мисъл…
Като погледнах с потръпване снимката си на първата страница (скорошна, но не можех да разбера кога и от кого е направена), се заех да чета статията, озаглавена „Последната дъга“. Най-ужасното беше, че като цяло статията не лъжеше. Тя само премълчаваше това-онова. И беше ясно, че журналистът просто не знае за „това-онова“ — нито за ролята на Котя в случващото се, нито за Аркан…
Иначе беше написано даже със съчувствие. За младия човек, чиято психика не издържала раздялата с близките и превръщането във функционал. За това, че съм „давал големи надежди“, че съм отворил много хубави портали от необхваната по-рано точка от Москва, но гибелното влияние на отделни дисиденти (Не лъжа! Точно така беше написано — дисиденти!) ме е погубило. Общо взето, бях отвел от годеника й (не беше казано направо, но кой знае защо възникваше усещането, че съм я отвел насила) харесала ми девойка. Бях пребил функционала-полицай, дошъл на местопроизшествието (отново излизаше, че е дошъл да спасява Настя). На следващата сутрин (някак от само себе си възникваше ясното усещане, че цяла нощ съм се гаврил с беззащитната девойка) при мен дошла функционалът-акушер Наталия Иванова, „която е помогнала на много от нас да станат такива, каквито са“. Но аз съм убил приятелката си, а после съм удушил и Наталия с електрокабел. Напуснал съм кулата и тя се разрушила: отново нито дума лъжа, но всеки функционал би трябвало да остане твърдо уверен, че просто съм скъсал „връзката“, отдалечил съм се твърде много от кулата си. След което съм нападнал приятеля си Константин Чагин, когото „от този момент насетне никой не е виждал“. С това журналистът приключваше описанието на приключенията ми, заявявайки, че „остава само да изчакаме печалната развръзка на тази история…“ Така и не разбрах какво общо има тук дъгата.
— Къде лъжат? — попита Василиса, когато разбра, че съм стигнал до края.
— В разни дреболии. Обърнах вестника. Намерих кръстословица и хумористична колонка. Страницата беше изпълнена с голям некролог на Наталия Иванова, за която си спомняха бившите й подопечни, и нещо като раздел с обяви, където се изброяваха и рекламираха нови функционали.