— Добре. Съюзници сме.
— Нуждая се от човешка помощ. — Роботът се изправи.
— Входът на зданието се отваря само за хора. Както виждаш, не пасвам много на определението за човек. Наложи ми се да чакам появата на хора, за да се опитам да вляза в сградата.
— Хей! — Аз също скочих.
— Значи вече си се опитвал?
— Да. Понякога тук се появяват хора. Авантюристи, търсачи на приключения, търсачи на съкровища. Когато ми се е удавало да ги задържа, съм отговарял на въпросите им и съм им предлагал съвместен поход до кулата.
— И много такива ли е имало? — Шейсет и двама души. Съвпадението с броя години, които съм прекарал тук, е случайно. Понякога хора не се появяваха по три-четири години. Най-голямото прекъсване беше преди твоето идване — девет години.
— Забележително. Какво питаха те и какво им отговаряше ти?
— Те задаваха други въпроси: има ли в зданието съкровища, имаме ли шансове да влезем там и да излезем обратно. Отговарях, че има съкровище, шансове — също.
— И всички ли се съгласяваха? — Те нямаха избор. Обяснявах им, че не мога да допусна широко изтичане на информацията за мен. Длъжни бяха да дойдат с мен или веднага щяха да загинат. Те предпочитаха да дойдат.
— И загиваха ли?
— Да.
— Просто чудесно!
— Вторачих се в безразличните стъклени очи.
— Ти не си добър робот, нали?
— Аз си имам цел. Ти винаги ли си добър?
— Но аз…
— Замълчах. Какво? Че съм човек? Ами и пред мен е човек в метално тяло. Той не е обвързан с никакви закони, свободен е в постъпките си.
— Те идваха тук, знаейки, че рискуват и могат да загинат. Търсеха приключения и съкровища. Получиха си приключенията и имаха шанс да се сдобият със съкровищата. Всичко е честно.
— И на мен ли би дал този избор?
— Ако беше отказал, разбира се. Но ти нали не отказа? Ти сам искаш да отидеш там. Нима не е така? Логиката е хубаво нещо. Макар и подло.
— Защо загинаха те? — Не знам точно. На входа на зданието има контролен център. Той пуска хората и ги подлага на някакво изпитание. Аз контролирам ситуацията само частично. Някои издържат повече. Други биват унищожени веднага. Тъй като ти си функционал…
— Бивш! — все пак не издържах аз. Роботът помълча и търпеливо повтори:
— Няма бивши. Ти си функционал и имаш значително по-големи шансове да преминеш. Оценявам шансовете ти като едно към три. — Благодаря, утеши ме… А как успя да ги прецениш?
— Просто така ми хрумна. Не издържах и се разкикотих. Умираща, но отмъстителна метална буца с чувство за хумор и с напъни да се шегува! Великолепен съюзник. Точно такъв ми трябва!
— Олекна ли ти? — попита роботът, след като търпеливо изчака да спра да се смея.
— Да, малко ме поотпусна… — Вдигнах автомата от земята.
— Много ходене ли има дотам?
— Пет минути. Ти почти стигна до зданието.
— Можеш ли да ми кажеш нещо умно? Как да мина през този контролен център?
— Не. Дори не знам дали си струва да лъжеш, или трябва да говориш истината.
— Значи ще ми задават въпроси?
— Вероятно. Вероятно тази сграда притежава собствен разум.
— Ти ме смайваш! И ние стоим тук и обсъждаме всичко това? А ако ни чува? — Предполагам, че това няма никакво значение.
— Ами да тръгваме — рекох рязко.
— Стига сме дрънкали.
— Ако преминеш, трябва да дадеш заповед да пропуснат и мен — каза роботът.
— А да допуснем, че не дам такава заповед? Тогава какво?
— Тогава ще остана навън — каза тъжно роботът.
— Когато срокът на съществуването ми изтече, ще отида при онази пропаст, тя най-добре отговаря на целите ми, и ще се хвърля долу. Неразумно е да се оставя на открито нещо, на което могат да се натъкнат туземците. Освен това не искам тялото ми да бъде разглобено от местните майстори. Остава ми единствено да вярвам на теб.