— Да вървим — казах аз. — Следвай ме. Беше лесно да вървя след робота. Каквато и сила и ловкост да се криеха в металното му тяло, той беше по-едър и по-тежък от мен. Беше принуден да избира широки и сигурни пътеки.
— Тук има ли зверчета? Кой знае защо, роботът не отговори веднага.
— Да. Тук живееха вълци, но си отидоха. На другия склон живее семейство лисици. Обичам да ги наблюдавам.
— Не ги ли е страх от теб?
— Свикнали са. Аз се движа, но не мириша на човек. Изведнъж си представих как тази карикатурна машина сяда до някоя лисича дупка и застива. Часове, дни… Роботът е неподвижен. Очите му светят матово. Лисиците престават да се боят и започват спокойно да минават покрай него. Старият мъдър лисан, главата на семейството, пръв се доближава до него и се изпикава върху металното стъпало, обявявайки робота за безобиден детайл от обстановката. Роботът не помръдва. Напролет децата си устройват игри около потъналите в почвата крака. Роботът е неподвижен. Само очите му, по които текат капки дъжд, слабо блещукат в нощта…
— Не ти е било много весело тук.
— Войната никога не е весело занимание.
— А какво бяха онези двамата? Твои приятели?
— Роботи.
— Също… на основата на човешко съзнание?
— Да. На основата на съзнанията на моите деца, убити от функционалите. Не рискувах да го разпитвам повече. След няколко минути в мъглата започна да се очертава небостъргачът. Отначало почувствах студ — сякаш нещо огромно и тежко беше заслонило от мен невидимото в облаците слънце и бе надвиснало като безучастна мълчалива грамада. Роботът забави крачка. Отдолу кулата на небостъргача беше свързана от нещо като общ стилобат — извита като дъга основа с размера и формата на сградата на Главния щаб на Дворцовия площад в Санкт Петербург. Насред дъгата, там, където в зданието на Главния щаб е разположена арка, тук имаше прозрачна врата. Беше голяма, през нея можеше да мине камион, но се губеше на фона на сградата. Разбира се, зданието не беше построено от камък, сивият му градивен материал можеше да е бетон, а можеше и да няма никакво название в моя свят. Прозорците в стилобата бяха на височина десет метра от земята. Погледнах нагоре и видях в мъглата извитите венчелистчета на кулите. Сега стояхме право в центъра на гигантската тръба, пронизваща облаците. Стори ми се, че тук, като в окото на тайфун, се вижда чисто небе.
— Входът е пред теб — каза роботът.
— Аз не мога да се приближа, без да рискувам да бъда унищожен.
— Аха…
— Ще се приближиш до стъклената врата. Тя ще се отвори и ти ще влезеш. Ще ти зададат някакви въпроси. За съжаление не мога да получа информация за тях по нито един от достъпните ми начини — ще бъдеш с гръб към мен, а тези врати не вибрират от звуковите колебания.
— Жалко.
— Извадих пакета с цигарите. Земните вече бяха свършили, но аз го бях натъпкал с местни.
— Успокой се — каза меко роботът.
— Отпусни се. Ти си вече в печеливша позиция, в теб я има същността на функционал и зданието трябва да почувства това. Ти го видя веднага, а онези, които водех, трябваше да се вглеждат няколко минути, дори когато бяха застанали тук, за да възприемат заобикалящата ги реалност. Мисля, че имаш шансове.
— Благодаря. — Дръпнах дълбоко няколко пъти от цигарата.
— Колко радостно.
— Не си струва да стреляш. Мисля, че можеш да си останеш с автомата, но той няма да причини вреда на зданието. И да не забравиш да ме пуснеш. — Не се бой, железен — промърморих аз. — Всичко е наред. Той замълча. Аз си дръпнах още веднъж, хвърлих цигарата и тръгнах към вратата. Сградата, естествено, действаше потискащо. Земните небостъргачи, дори най-високите, все пак са заобиколени от други здания. Египетските пирамиди, макар и построени в пустинята, са солидни, те са плът от плътта на земята. А това съоръжение на върха на планината беше напълно неуместно. Така някое момче, като си играе, строи кула от кубове на най-неподходящото място и казва: „Тя ще стои тук!“. Стъклените врати бяха абсолютно прозрачни и чисти. Зад тях видях доста голямо фоайе с меко светещи панели на тавана. Насред фоайето имаше висока до гърдите ми рецепция. Струваше ми се, че ей сега зад нея ще се появи дружелюбен портиер и ще попита: „Резервирали ли сте място при нас?“. Да, резервирал съм. От момента, в който вече не можех да вляза в собствения си апартамент. Когато ме налая кучето ми. Когато паспортът ми се разпадна в ръцете ми, а баща ми не позна гласа ми. Имам право да вляза през тази врата. Да вляза — и да направя всичко, което сметна за необходимо! Когато до вратата оставаха само две-три крачки, стъклото сякаш беше прорязано от пукнатина. Двете крила плавно се плъзнаха встрани. Ох, колко примитивно, можеше просто да изчезне или да се стече на пода, или да се разтвори като диафрагмата на фотоапарат. Вместо това — плъзгащи се врати. Купе на влак…