— С мен има робот. Той трябва да влезе!
— Роботът може да влезе. Приближих се към вратата, тя се разтвори послушно, сякаш беше врата на някакъв хипермаркет. Размахах ръце. Роботът се размърда и мигновено, както не умеят живите същества, премина от неподвижност към бяг. Тежките удари на краката му тресяха земята. Отдръпнах се и масивната металическа буца прелетя покрай мен, забави ход, бавно се обърна, оглеждайки се.
— Пуснаха ни, Анатол.
— Откъде знаеш името ми?
— Наложи се да стана функционал, за да премина. Митничарите се свързват с база данни. Това е много, много хубава база данни.
— Отдавна не са ме наричали с това име.
— Сякаш сметнал разговора за приключен, роботът се извърна, заобиколи рецепцията и тръгна покрай стената.
— По-добре ме наричай „роботе“.
— Добре. Знам къде се намираме. Това е музей. Роботът не отговори. Завърши движението си, спирайки при стената срещу вратата.
— Ела. Тук има скрита врата, би трябвало да се отвори пред теб. Приближих се. И стената се отвори точно по същия начин, разделяйки се на две крила. Роботът веднага се хвърли през отвора, сякаш очаквайки, че могат да го спрат. Аз влязох след него. У мен се появи усещането, че отвътре целият силобат е празен. Една кутия без прегради и етажи, от която израстват кулите пластини. Постоях, погледнах надясно, наляво. Роботът тръгна надясно, а аз от инат — наляво. Широкичък коридор. Таванът — на петнайсет метра над главата. Равни сиви стени, по тавана — светлинни панели, разхвърляни в сложна шарка. По пода — правоъгълни платформи с размери около три на пет метра, разположени на равни разстояния една от друга. По краищата си платформите са оградени от перила. Асансьори? Май да. Таванът над тях изглежда цял, но това нищо не значи. Лесно се вижда, че всяка кула си има свой асансьор. Приближих се до най-близката платформа. Стената зад нея се оказа не равна, а покрита с плитки барелефи. Църкви, катедрали, коленичили хора, горящи клади, стада от някакви чудовища, носещи се подир хората.
— Твърд — казах аз уверено. Чу се тропот, роботът се връщаше. Спря до мен и рече:
— Всяка кула си има свой транспортен възел. На мен механизмите не ми се подчиняват.
— И къде искаш да отидеш? Това е музей, чуваш ли? Всяка кула е един от световете. Искаш ли да се запознаеш с живота в градовете държави на Вероз? Или те интересува животинският свят на Резервата? — Ела с мен. Тръгнах. Това не беше нито по-добро, нито по-лошо, отколкото да продължа екскурзията си в друга посока или да остана на място. Изминахме целия коридор до края, до последната лява платформа. Роботът се спря. — Тук няма пиктограми и рисунки. Това може да е служебно помещение. Свих рамене. В душата ми имаше някаква опустошеност. Музей…
— Нека да опитаме. Качихме се на платформата. Нищо не стана.
— Дай команда — предложи роботът. — На самия връх, бързо — послушно казах аз. Няколко секунди не стана нищо. После таванът над нас се разтвори, откривайки тясна, колкото платформата, асансьорна шахта. Тя се извиваше, следвайки наклона на кулата.
— Може би тук нещо… — започна роботът. В следващия миг платформата се понесе нагоре. Нямаше никакви въжета, платформата просто се издигаше все по-нагоре и по-нагоре — толкова бързо, че краката ми започваха да омекват. Въздухът ме притисна като преса в раменете — все по-тежка и по-тежка, не можех да я удържа… Приседнах, вкопчих се в перилото. Бившият поет депривист стоеше неподвижно и ако металическото му лице можеше да изразява емоции, бих го нарекъл тържествуващо.
20
От киното знаем, че решителната битка винаги се извършва сред съответстващи на случая декори. Фродо хвърля пръстена в гърлото на вулкан, а не го разтапя с горелка на технически напредналите джуджета. Люк Скайуокър вкарва торпедо в изпускателната тръба на Звездата на смъртта, а не прерязва най-важния кабел в реакторния отсек. Терминаторът встъпва в последен бой сред движещата се машинария на завод, а не се бие със съперника си в кокошарник. А между другото, представете си само колко интересно би изглеждало това! Възбудено кудкудякащи кокошки, изплашен, но изпълнен с готовност да защитава приятелките си петел, пръскащи се под краката на роботите пресни яйца, бягащо в панически страх жълтеникаво пухкаво пиленце… Разбира се, писателите също са допринесли за това. Лев Толстой е убил Ана Каренина под гърмящ влак, вместо да позволи на жената тихо да се отрови с оцет в духа на тогавашните времена. Конан Дойл е изпратил Шерлок Холмс при водопад, а не е организирал последната битка из тихите алеи на Хайд парк. За да опише своята политкоректна история за любовта на алтернативно чуващия и изглеждащия Квазимодо към феминофранцузойката от ромски произход Есмералда, на Виктор Юго му е била необходима катедралата „Парижката Света Богородица“.