— Винаги има трети избор.
— Разбира се. Можеш да напуснеш своя свят.
— Вече го напусках. Пратиха ми спецчасти от Аркан…
— О, тогава го беше напуснал, за да се върнеш. А и се бяхте наговорили с твоя изплашен куратор. Ако си отидеш напълно — в Твърд, тук, във Вероз, — ще те оставят на мира. Аркан е специализиран свят, това е службата за държавна сигурност на функционалите. Обикновени сурови момчета. Но аз ще поговоря с тях, ще им напиша обосновано за твоето решение. Гарантирам, че няма да те пипнат. Във всеки случай това би струвало скъпо на всички. Той млъкна. А аз стоях, отпуснал оръжието си, и мислех за Вероз. За тихото уютно градче с гъгнивото име Кимгим. За странния Орисултан. За хилядите доволни от живота градчета, напълно подходящи за живот. Или Твърд. Не ми допадат тези религиозни диктатури, но привличаше твърдото им желание да вървят по свой път. А и те не се подчиняваха на функционалите. А и, като се замисли човек, този безстопанствен свят също беше интересен. Тук имаше музеи, които можеха да се разглеждат с десетилетия. Тук имаше земи, които бяха безлюдни, но запазили останките на цивилизацията, създала функционалите — и загинала заради това.
— Какво избираш? — попита не-ангелът. — Имай предвид, че никой не иска да те приковава към един свят. Само остави своята Земя на мира. И ще можеш да се ползваш от услугите на другите функционали — това е велико благо.
— Ти си главният тук, нали?
— Ние нямаме главен — отвърна раздразнено не-ангелът.
— Аз съм пазител на музея. Различавам се от хората, защото човек, дори функционал, не може да оцелее на континента. Но нямаме главен, просто нямаме!
— Съблазнително предложение — казах замислено.
— Но много сложен избор…
— И ти какво избираш?
— Нещо четвърто. Засега не знам. Но ако са ти дали лист с редове, пиши странично.
— Боя се, че мнозина ще ме осъдят — каза тъжно не-ангелът.
— Особено ако твоят свят изчезне напълно. Но в така създалата се ситуация… четвъртият избор ще бъде смъртта ти. Той бавно тръгна от мястото си. Аз вдигнах глупавия си автомат и не-ангелът спря. Нима се боеше от такова несериозно оръжие?
— Знаеш ли… а аз пък си помислих… ако Аркан е вашата служба за държавна сигурност… те за всеки случай трябва да се опасяват и от теб — казах тихо.
— Може би оръжието им е опасно за теб? А, пернати? Очите на не-ангела припламнаха яростно.
— Ти, нищожна твар, грешка на сантиментален идиот… Ще те разкъсам на парчета, момченце! Стреляй колкото искаш, надявай се на чудо, но чудеса няма! Той вървеше към мен, без да отмества огромните си очи с вертикално издължени зеници. Те си оставаха мъдри, но вече не изглеждаха човешки. Черните криле се бяха разперили зад гърба му. Пръстът ми се допря до спусъка. Изведнъж си спомних за девойката Марта. Интересно какво е онова нещо, което тя е трябвало да извърши, но никога вече няма да има този шанс?
— Кажи ми — прошепнах, — ти ли си този, който лети над изпепелената земя и пада с викове от небесата? Толкова страшно и самотно ли ти е тук, не-ангеле? Само за миг погледът му се разфокусира, очите се засуетиха, кракът му потрепна, нарушавайки ритъма. Сякаш ехидният поглед на телевизионната камера е хванал солиден възрастен човек, някакъв депутат или министър, да си бърка в носа по време на заседание на Думата. Топлината сякаш се върна към пръстите ми. Натиснах спусъка. Четиринайсет патрона. Един дълъг откос. Автоматът заграка в ръцете ми, цевта се разтанцува. Изумително — от разстояние три метра успях да похабя почти всички куршуми. Само един влезе в гърдите на не-ангела. Там, където при хората е сърцето. Изглежда, много го болеше. Не-ангелът наведе глава и притисна длан към гърдите си. После отдръпна ръка и замислено погледна кръвта. Бавно, сякаш гравитацията не беше подвластна над него, се спусна на колене. Пристъпих към него, хвърляйки автомата с изпразнения пълнител.
— Може би искаш да станеш… пазител на музея? — попита тихо не-ангелът. Покривът под краката ми потрепна. През зданието премина спазъм.
— Умираш ли? — попитах. Гласът ми неволно трепна.
— Не знам. Може и да се получи…
— Не-ангелът шумно си пое въздух. Сега, когато стоеше на колене, беше малко по-висок от мен.
— Искаш ли да заемеш моето място? Тогава ме доубий. Поклатих глава. В гласа му имаше увереност, че ще съумея да го „доубия“. Но аз не исках. Сега, когато тази нелепа пародия на ангел стоеше пред мен на колене… продължавайки да стиска пламтящия меч… Аз изведнъж разбрах, че той просто не може да пусне оръжието. Мечът беше продължение на ръката му! И аз поклатих глава още по-енергично. Зданието под краката ми потрепваше. Какво толкова имаше в тези куршуми, че и функционалът, и неговата функция се гърчеха, извличайки немислими количества енергия в опит да запазят живота на не-ангела? — Нямаш избор — каза не-ангелът. — Или ме убиваш и ставаш… мен, или аз убивам теб. — Това вече е избор — казах аз. Вдигнах ръка и я прекарах през въздуха, сякаш изписвайки в пустотата думи на непознат език. От върховете на пръстите ми със свистене капеше син пламък. —