Ще намеря онзи, който е главният ви — казах. — Ще го намеря…
— Ние нямаме главен… — Не-ангелът потрепери и падна на една страна. За последен път се огледах наоколо. Малък остров, смъртното ложе на човечеството… В мен нямаше нито гняв, нито страх. Само умора. Огнените букви на портала пламтяха пред мен и аз пристъпих напред. Не-ангелът пазител на музея можеше да умре, а можеше и да се отърве. Нямах за какво да му отмъщавам, нямах и основания да му помагам. Тръгнах си от този свят, без да знам къде отивам.
21
Всичко трябва да си има финал. Няма нищо по-ужасно от това да откриеш, че краят все още съвсем не е край. Бегач, скъсал с гърдите си финалната лента и видял как отпред опъват нова; боец, взривил танк и открил зад него още два; дълъг тежък разговор, завършил с думите: „а сега нека да поговорим сериозно…“. Финал трябва да има, дори и само за да може след него да последва ново начало. Когато видях в планината циклопската кула на функционалите, повярвах, че съм намерил тяхното сърце. Не знаех дали ще съумея да ги победя. Но поне повярвах в края на пътя. А той, изглежда, тъкмо е започвал. Чоплех с върха на обувката си каменната настилка. Огледах се. Здравей, малко полско градче Елблонг… Не съм и предполагал, че съдбата отново ще ме доведе тук…
— Кириле? Бях излязъл от портала на площада, до масичките на кафенето. Разбира се, вече беше студено, но до разноцветните чадъри стояха включени газови термофори — високи металически гъби с малки шапчици. Европа, какво има да се говори. Усмихнах се, вглеждайки се в надигналата се от масичката девойка. Вечер, мрак, единственото осветление са свещите на масичките и червеният отблясък на нажежената каталитическа решетка.
— Здравей, Марта. Мъжът, седнал срещу нея, се облещи срещу мен. Взех си свободен стол от съседната масичка и седнах между тях.
— Здравей и ти Кшищоф Пшебижински.
— Ти си се побъркал — рече убедено полицаят.
— Марта, той е откачил!
— Не знам — каза Марта, разглеждайки ме.
— Май животът те е поомачкал тези дни…
— Дни? — учудих се аз.
— А, да, наистина. Поомачка ме. Дойде сервитьорът.
— Proszę pana, chciałbym dostać porcję waszych firmowych flaków, sałatę jakaś, czyżby mięsna, Cesarz może być — казах аз — I Zubrowkę, dwieście gram.*
[* Моля, донесете ми порция от вашите фирмени чревца, някаква салата без месо, може да е „Цезар“. И „Зубровка“, двеста грама, (пол.) — Бел.прев.]
Сервитьорът повтори поръчката и се отдалечи. Погледнах Кшищоф с насмешка. — Ще хванем и твоя съучастник — заплаши ме полицаят. Явно не се чувстваше в свои води.
— Аха. Кажете, пан Кшищоф, а ако не бях от Русия, пак ли щяхте да ме ловите толкова разпалено?
— Разбира се — възмути се Кшищоф.
— Това е моята функция! Макар, естествено, да не обичам руснаци.
— Защо?
— Заради всичко, което е ставало!
— Странно, разбира се — казах аз.
— Из цяла Европа постоянно е ставало по нещо между всички, постоянно са летели искри. А не обичат само нас… Добре, това не е важно. Сервитьорът донесе водка и салата. Гаврътнах чашата и започнах да ям.
— А кое е важно в такъв случай? — попита напрегнато Кшищоф.
— Какво да правя по-нататък. Какво да правя с вас и изобщо… Кшищоф не издържа. Стана, мина зад гърба ми, сложи ръка върху рамото ми и ме натисна към масата. Аз си хапвах салата. Кшищоф пъхтеше зад гърба ми. После мушна свитата си в лакътя ръка под шията ми и се опита да ме души.
— Вкусно е — казах аз. — Макар че са наблъскали салатата с изкуствена подправка, да бяха направили прясна.
— Кшищоф, не се излагай — каза тихо Марта.
— Какво, не виждаш ли? Той е във функцията си. Полицаят ме пусна. Отстъпи крачка назад и рече неуверено:
— Каква функция? Той е убиец, сам е разрушил функцията си…
— Не знам каква — каза Марта.
— Само че бих те посъветвала да го оставиш на мира. Защото ще те сплеска на футболна топка и ще те хвърли под масата.
— Добра идея — изхъмках аз. Натрупалият се по време на схватката между робота и не-ангела адреналин кипеше в кръвта ми. Дори функционалите са зависими от физиологията си. Кшищоф се върна на мястото си.