— О, редовен клиент! — каза весело шофьорът кавказец. — Сядай! — С кучето съм, нали няма проблем? — Няма, и кучето е човек. Сядай. Седнах в уютната топлина, миришеща на цигари, пуснах Кашу на задната седалка и строго му наредих да легне.
— Там има парцал, избърши му лапите — каза таксиджията. — Хубаво куче. Породисто ли е?
— Аха… Наведен назад, бършех лапите на Кашу. Колата вече беше тръгнала. — В Медведково беше, нали? Как си, разреши ли проблемите си? Помня, че се мотаеше из целия град, беше ти се случила някаква беда, нали?
— Имаше нещо такова — съгласих се аз.
— А и не съм разрешил нищо, честно казано. Но ги решавам… — Всички проблеми не могат да се решат — каза философски шофьорът. Извадих кутията с цигари. На дъното лежаха два броя.
— Искате ли? — попитах.
— Тютюнът не е нещо особено, но го нося отдалеч. При нас не се намират такива.
— Почерпи, щом не ти се свиди. Кашу отзад кимна, изказвайки си мнението и за пушенето изобщо, и за пушенето в колата.
— Хубав тютюн — каза учтиво шофьорът.
— Силен.
— Да, спокойно може да се каже, без човек да си криви душата… — съгласих се аз.
— А при вас как вървят работите?
— Смених си гумите — похвали се таксиджията.
— Исках да си оставя зимните, а после реших да сложа универсални. Че сега какви са зимите, някакви топли… Въртя кормилото и това е положението.
— Всеки с функцията си — рекох аз замислено.
— Ъъъ, нима това ми е функцията? Мислиш ли, че щом човек е от Кавказ, трябва или да търгува на сергия, или да върти волана? Аз съм инженер хидромелиоратор. Успях да завърша института. Но нещата така се стекоха…
— Той помълча.
— Не беше мое решение, повярвай. Вместо мен го решиха големите дебели чичковци. Какво пък, ще въртя геврека. И това е работа.
— И това е работа — съгласих се аз.
— Даването на заповеди също е работа… — Всичко това не е най-важното. Най-важното е да се живее. Ти си младо момче, мислиш, че пред теб е вечността. А най-важното е все пак да се живее. Живото магаре е по-важно от мъртвия лъв. Мълчах. Кашу се въртеше на задната седалка. Колко тежко ще му бъде, ако умра. Да не говорим колко зле ще бъде за родителите ми. А Котя си има само Илан, пък и… той винаги си е сменял приятелките като носни кърпички.
22
Казват, че не можеш да избягаш от съдбата си. Наистина, някои смятат, че човек сам е творец на своята съдба. А аз си мисля, че и едните и другите са прави. Човекът — това всъщност е съдбата. Винаги има нещо, което можеш да промениш.
Нещо, което си способен да прекрачиш. А има и неща, които никога няма да извършиш. На които не си способен. Ако щеш и да си биеш главата в стената. Чел съм няколко книжки, в които авторите доказват, че човек е способен на всичко. Сложи го в съответната ситуация — и ще яде изпражнения, и ще прегризва гърла. Някои доказват това много убедително. Обаче на мен ми се струва, че такива книги доказват само едно — именно авторите им са готови и да ядат, и да прегризват. Иначе всичко е неправилно. Иначе всичко е напразно. Затова винаги съм обичал лошите книги. Тези, в които се казва, че човек е дори по-добър, отколкото сам предполага. Седях в кухнята, пушех и пиех чаша след чаша кафе. Сигурно е вредно за сърцето. Но от какво да ме е страх, когато съм в процес на избор? Още повече пък когато стана функционал-куратор? А ако не стана, вече никога няма да ми се наложи да се грижа за здравето си. Телефонът беше на масата, право пред мен.
След като се помота известно време из кухнята, Кашу разбра, че няма да получи среднощна закуска и отиде да спи в леглото ми, по-далеч от светлината и цигарения дим. Ако под прозорците ти пуши завод, можеш да се преместиш на място, където няма заводи. Или да направиш така, че да затворят завода. Но ако отровата е разлята във въздуха, ако не можеш да се скриеш от нея нито в планините, нито на остров насред океана? Ако я изпуска всичко наоколо? Ако всички са доволни от нея, като клетите заточеници от халюциногенния въздух на Нирвана? Тогава какво ти остава? Да спреш да дишаш. Или да свикнеш. Навярно в момента наистина съм силен. Щом съумях с един куршум да унищожа не-ангела, древен и силен функционал. Щом нокаутирах пощальона и не обръщах внимание на напъните на полицая. А и целият ни свят зависи от моето благополучие, така че е рисковано да бъда унищожен. Навярно ще се справя с Котя. И ще заема топлото му местенце. Ще отскачам до Тибет, сякаш е в кухнята ми. Ще скачам от свят в свят, ще пътешествам, ще си почивам. Работата е лека. Прехвърляш разпореждания от едни функционали към други и продължаваш да безделничиш. Ще се заема с колекционирането на нещо. Ще започна да пиша криминалета или философски трактати. Стане ли ми скучно — ще отида в родината на функционалите, на Земя-16. Интересно, защо все пак са й дали номер, при това толкова странен? За маскировка срещу твърде любопитни митничари? Или в реда на световете от Веригата има някаква непонятна за мен хармония? Възможно е…