Вулканичната пустош слабо ме интересува, но виж, музеят с крилатия му пазител е интересно нещо. А ако всичко на света ми омръзне, ще отида в Аркан. Ще променям другите светове. Току-виж ми се удаде да създам по-добър свят? Такъв, в който никому няма да са нужни функционали? Където всичко ще бъде хубаво. В края на краищата няма друг изход. Гледах към телефона и знаех със сигурност, че Котя сега също не спи. Чака моето обаждане. Трябва да извадя грижливо пазената хартийка и да набера дългия номер на сателитния телефон… Телефонът звънна. Хванах слушалката, натиснах бутона за приемане на разговора. Бавно я поднесох към ухото си.
— Ало? Нали не те събудих?
— Не — отговорих аз.
— Седя, пия кафе.
— На мен също не ми се спи — утеши ме Котя.
— Седя и се занимавам с щуротии. Съчинявам стихове.
— Лирически или тържествени?
— Сатирични. За това как на стария ветеран Василий Тьоркин са му изпратили призовка за армията. Ето, слушай… „Отвори я. Чете я гръмко Непреклонния войник: „Елате утре, Василий Тьоркин, в районното военно!“. Погледна изпод очилата: „Какво е станало с Родината, щом до старци сте опрели?“. Мънка лейтенантът голобрад, червен от срам: „Явно груба грешка има тук! По нашите ведомости сте на осемнайсет…“. Разсмя се Ваня Тьоркин, любимият ми дядо: „Ех, момчета, ех, че номер — компютърът ви се е чалнал. Защо не добавите сто?“. Лейтенантът затрепери.“
— Смешно е — казах аз. — Поздравявам те с откриването на ново развлечение. За какво се обаждаш?
— Че защо да не се обадя? На кой друг да звънна? Ако събудя Илан, няма да оцени хумора, тя не е чувала за никакъв Вася Тьоркин*… — Той замълча. После попита деловито:
— Е, избра ли? Защо да протакаме?
[* Василий Тьоркин е герой от поемите на Александър Твардовски „Василий Тьоркин“ и „Тьоркин на онзи свят“. — Бел.прев.]
— Ти няма защо „да протакаш“. А аз съм млад, всеки ден е радост за мен.
— Да, не помислих за това — съгласи се Котя.
— Нали седя тук като на тръни…
— „Тук“ — това в твоята Шамбала ли е? Добре се чува, само има леко закъснение…
— Аха. Ако искаш, намини. Ще обявим временно примирие. Погледнах през прозореца. Съмваше се. — Не, прав си. Няма какво да протакаме. Нека да го направим така… днес по пладне. Само че мястото да не е някакво помпозно…
— Добре. Градското сметище устройва ли те?
— Не спираш да се шегуваш… Нека да е извън града, по пътя за Мечите езера, където миналата година празнувахме рождения ден на Виталий.
— Е, това пък е съвсем скучно, насред калното чисто поле, като богатири… Там сега всичко се е разкиснало и си е направо гьол. Да го направим в двора ти, където е затворената детска градина? Там има малко вътрешно дворче, нищо няма да се види отстрани.
— Та нали там вечно висят пияници?
— Защо пияници, ние с теб също сме заливали там. Ако някой ни пречи, ще го изгоним с шутове. Колко му е? Погледнах през прозореца. Затворената преди пет години детска градина беше триетажно здание във формата на квадрат. Навярно за да има къде да се разхождат малчуганите, ако духа силен вятър.
— Неудобно е някак — казах.
— Разправят, че раждаемостта сега се повишава, искат да я ремонтират и пак да я отворят. — Е, и какво? Който остане, ще разчисти след себе си. А и на теб ти е близо.
— Добре — съгласих се.
— Това наистина не е помпозно място.
— Тогава избери оръжие. Замислих се, разсеяно оглеждайки кухнята.
— Нека да е с ножове.
— Ти какво, в кухнята ли си?
— Аха.
— Кириле — рече внимателно Котя, — това не е най-добрият избор. Държал ли си скоро нож в ръката си?
— Съвсем скоро. Преди две седмици тук, в тази кухня, забих един в акушерката Наталия.