— Момчета! Момчета, какво правите! С крайчеца на окото си видях двама мършави алкохолици, показващи се от арката. Единият държеше в ръка заветната бутилка, другият стискаше двулитрова фанта. Кой знае защо, безалкохолното ми се стори особено смешно.
— Момчета, спрете! Правите нещо страшно! — нададе глас онзи с водката. Вторият, изглежда, имаше по-ясна представа какви страшни неща може да направи човек и какви не може. Очите му се опулиха и той, без да изпуска бутилката, хвана приятеля си за лакътя и го задърпа назад. Котя стоеше, гледайки ме тържествуващо.
— Извинявай — казах аз.
— Изходът е само един… Надявам се, че не греша… Той кимна, без да откъсва поглед от мен. Хванах тръбата по-удобно и с рязък удар я забих в корема на приятеля си. Котя се хвана за тръбата. Желязото издаде жален стон. С голи ръце той разкъса тръбата при самия си корем, сякаш я е щракнал с хидравлична ножица. Пусна я на асфалта и се облегна на захвърлената пейка. От него стърчеше половинметрово парче тръба. Приближих се и приклекнах до него.
— Виждаш ли — каза Котя. Лицето му бледнееше.
— Виждаш ли колко просто е всичко? Хайде… давай…
— Всичко е много сложно — казах аз.
— Но се надявам, че не греша. Не искам да бъда куратор. Не искам да съм функционал. Всички вървете по дяволите. Хванах тръбата, издърпах я от Котя и я хвърлих встрани.
— Сега ще умра — каза тъжно Котя.
— Загуба на кръв, шок от болката… Погледнах съсирващата се по мундира му кръв.
— Не — казах.
— Няма да умреш. Та ти си куратор. Ти си могъщ функционал, умело управляващ прислугата в техногенния свят Демос.
— А ти?
— А аз съм просто човек. Направих избора си, разбираш ли? Когато не те доубих — направих избор. И престанах да съм функционал.
— Не, не разбирам…
— Гласът на Котя леко укрепна. Той се опита да докосне раната си и се намръщи. — Ох, как боли… Ако знаеше как боли!
— Досещам се. Нищо, търпи. До обяд ще зарасне.
— Въпреки това никой няма да повярва. Всички ще подозират, че си функционал… Че ти… че способностите ти просто са се притаили…
— Ами прекрасно. Значи ще ги е страх да ме убият за всеки случай. За да не отиде светът на кино. Просто чудесно е, че няма да ми повярват докрай. Котя се размърда, настани се по-удобно и каза деловито:
— Зараства… А ти в себе си нищо ли не чувстваш?
— Нищо. Абсолютно. Протегнах ръка, опитах се да повдигна с върховете на пръстите си тръбата. Нищо не се получи.
— Как успя да го направиш?
— Всеки човек си има своя съдба — казах аз.
— Вие превръщате във функционали онези, които биха могли да променят съдбата на човечеството. Но световете са безкрайно множество. Някъде там, в тези светове, хората все пак следват собствената си съдба, променят живота… Надявам се, не само чрез войни. Надявам се, че за добро. И тази изкривеност, тази противоестественост на съществуването на функционала е същевременно и източник на силата му. Ние… Не, вече вие. Вие сте силни, защото не живеете собствения си живот. Защото правите не това, което сте могли и е трябвало да направите.
— И какво трябва да направиш ти?
— Не знам, честна дума. Първо ще се върна в института. Може би наистина трябва да построя ракета?
— Ние не сме те гонили от института — каза Котя.
— Ти сам си напусна. Аз тогава не съм и предполагал, че ще станеш функционал, ти сам реши всичко. Помниш ли, казваше, че ти е омръзнало да учиш, за да можеш после цял живот като глупак да завиваш гайки и да чертаеш схеми.
— Котя — засмях се аз, — а кой ти е казал, че само вие сте функционали? Че само вие управлявате чуждите съдби? Онези, които минават през вашите портали, плюскат в ресторантите немислими деликатеси и си правят партита на бреговете на първобитни океани — те не правят разлика между мен и теб! На тях не им трябва никакъв космос, не са им нужни научни открития, не им е нужна вяра в Бога, не им е нужна третата поема на Омир. За тях е много по-полезно някой да стои в магазина и да продава видеокарти.
— Имам цигари в джоба, извади ги — помоли Котя. Извадих златист пакет, измъкнах една цигара, запалих я и я пъхнах между зъбите на Котя. Ръцете му бяха целите в кръв. — Вземи си и за теб — каза Котя. Не се сдържа и добави:
— Вземи целия пакет, със стипендията няма да можеш да си купиш такива.
— Не, благодаря. Сега трябва да си пазя здравето, вече не съм функционал. Станах, изтупах коленете си и попитах: — Искаш ли да ти донеса одеяло? Че ще се простудиш. Илан ще бъде огорчена. — Няма да се простудя. — Ами виж, аз май ще тръгвам. Трябва да разходя кучето. Излязох от дворчето, като се обърнах само при арката. Котя пушеше, гледайки в сумрачното московско небе. Какво виждаше там? Жълтото слънце на Византия? Какво е бил длъжен да направи, но така и не го е направил, а е предпочел да стане функционал? Тръгнах към вкъщи. Пияниците стояха до сградата и възбудено обсъждаха нещо. Вече бяха успели да изпият голяма част от бутилката. Аз им помахах с ръка и те бързо се отдалечиха. А какво е трябвало да направят те? Какви неудобни за някого постъпки, че са били изхвърлени от живота по прост и сигурен начин, дори без сладкия хап на функционалността? Не знам и вече няма да узная. Вече не творя чудеса. Никога няма да мога да променя света. Но мога да отстоявам последното си право, единственото, което има човек — правото да бъда себе си. Правото да отглеждам своята си градина.