— Не съм хуманитарист — промърморих обидено.
— А какъв си?
— Общо взето, никакъв… Продавач в магазин за компютри… — Станах и се разходих из стаята.
— Василиса, така или иначе Аркан изпълнява ролята на управляващ всички светове. А кому и за какво е нужно това… добър въпрос… — Аз мислех повече на друга тема — каза Василиса. — На кого съм му притрябвала да ме прави функционал? Какъв митничар съм аз? Даже вратите, които се отвориха при мен, не са нужни никому…
Ето, ти казваш, че ни изваждат от света — и светът се променя… Не вярвам! Извади Путин — ще се промени. Римския папа! Пелевин… Джони Деп… Елтън Джон… Та дори и Дима Билан! Има хора, от които наистина зависи по нещо. А от мен? И от теб… Не се обиждай. — От мен се получи добър митничар — казах аз с неуместна гордост. — Отвориха се много хубави врати. Само че ми се струва, че никой не очакваше това. — Значи не затова са ни извадили от живота, не за да се промени светът — каза Василиса. — Тук има нещо друго, Кириле. Ето какво трябва да откриеш.
— Аз? — Приседнах на перваза. Зад гърба ми дъждовните капки барабаняха по корниза.
— А кой друг? — изрече спокойно Василиса, обръщайки се към мен.
— Нали си спомняш, че аз съм привързана със синджир към тази сграда. Осем километра и седемстотин и четиринайсет метра. Проверих го в свободното си време… Отдалеча ли се на повече, функцията ми ще умре. Ще стана най-обикновен човек. Само че никой няма да си спомни за мен, Кириле. Ще стана клошарка, ще спя в тунелите на парното, ще се науча да пия одеколон…
— Мен си ме спомниха — казах аз.
— И родителите ми, и приятелите.
— При теб изобщо всичко е непонятно — каза Василиса.
— Как успя да победиш акушерката? А онзи, куратора?
— Не знам. — Неволно погледнах ръката си и заслужих още една иронична реплика:
— Не вярвам в пръстена на всевластието. Самата аз ги ковах, когато филмът беше на мода. Тук работата не е в пръстена, а в теб…
— С какво да започна, Василиса? — попитах аз.
— Помогни ми.
— Защо аз?
— Вече нямам други приятели функционали.
— Приятели… — изсумтя Василиса. Благоразумно премълчах. — По всичко изглежда, че трябва да се добереш до Аркан. И там вече да търсиш отговор на загадката. Но няма врати за там! — Трябва да има. Само че ги държат в тайна. Нали все някой е прехвърлил полицаите от Аркан в Орел! — Скочих на пода. Погледнах през прозореца — същия, който бях запомнил от предишното си посещение.
— Да, не може да са дошли с влак — изсумтя Василиса.
— Мисля, че с влак са дошли от Орел в Харков — казах аз, гледайки тихата есенна уличка. Дъждът зад прозореца се беше усилил и здравеняците с еднакви дрехи бяха извадили чадъри. Също еднакви. Те стояха до кулата, наредени в полукръг, и гледаха безмълвно прозореца. Право към мен. Отстъпих от прозореца и бавно се отместих встрани. Все същият втренчен поглед. Никой от тях не помръдна, не мигна дори. — Виждат ли ме? — попитах аз.
— Не — отвърна приближилата се Василиса. — Стъклото е прозрачно само отвътре. — Така или иначе… знаят, че съм тук.
— Или предполагат. Ако са те търсили във влака, знаят накъде си тръгнал. Имаш ли много познати в Харков?
— Само ти. Василиса погледна отново през прозореца и се намръщи.
— Чакат някого.
— Полицай? — предположих аз. Василиса не отговори на този риторичен въпрос. Огледа стаята и попита:
— Нирвана или Янус? — Янус? — не разбрах аз. — Земя-14. През зимата — мраз, през лятото — жега. Там не живеят хора. Всичко ми стана ясно. Не си струваше да разчитам на това, че Василиса ще откаже да пусне полицая, когато рано или късно той се появеше. А и самият аз не бих я молил за това — ще дойде още една „акушерка“ и просто ще унищожи функцията на Василиса, тази малка, никому ненужна митница между Земята, Нирвана и Янус…
— Изобщо не ми се иска да избирам Янус — казах аз.
— Лошо се римува. Василиса, можеш ли да ме скриеш в Нирвана? Василиса погледна през прозореца, зад който беше лято.
— Веднага ще се отрежеш — каза тя.
— Нали вече не си функционал…
Мога да помоля местните да те скрият в селцето. Те вече са се понаучили да се грижат за новаците. Но ако полицаят реши да провери…
— Ще реши — кимнах аз, спомняйки си как Цай — полицаят от град Кимгим — преследваше Илан в резервата. Впрочем тогава Илан успя да се измъкне. Но Нирвана е съвсем друго нещо. Тук не е необходимо дори да ме преследват — един идиот с течащи от устата лиги и с блажена усмивка на лицето.
— Къде мога да се скрия на Янус?
— Сега. — Василиса се приближи към тумбестия бюфет и изтегли едно чекмедже. Наблюдавах я как прехвърля инструкциите за микровълновата печка и хладилника, книжа с някакви сметки (нима дори функционалите са принудени да плащат за електричество?). После в ръцете й се появи добре познатата ми книжка с кожена подвързия — митническият справочник. На обложката беше отпечатано със сребро: „ЯНУС“. Много хубава книжка. Единственото странно в нея беше дебелината й. Изглеждаше, сякаш се състои само от обложката. Така се и оказа: от Земята на Янус можеше да се пренася абсолютно всичко. Обратно — също. Списъкът от митнически правила за Земя-14 беше невероятно кратък. Но Василиса се интересуваше не от правилата. Тя извади от книжката измачкано листче и ми го подаде. — Ето. Жалко само, че компасът не работи там… Това беше нещо като нарисувана на ръка карта, примитивна, но разбираема. В ъгълчето имаше квадратче върху криволичеща лента — къщичката на Василиса на реката. Струпване от буци в средата — хълмове (макар че приличаха повече на опит на подивял от либидото си студент да нарисува множество големи гърди). В противоположния ъгъл на картата беше нарисувана кула (макар че и тя можеше да бъде взета за опит на студента да изобрази мъжкото си достойнство на фона на множество големи гърди).