— Надявам се, че ти се намират някакви ръкавици? — попитах.
— Вземи моите. — Василиса ми подаде нещо от кожа и вълна, доста поизносено и поизгорено от външната страна от искрите.
— Ръцете ти ще станат безобразни, но затова пък ще ти топли.
— Приготвяш ме така, както Малката разбойничка е подготвяла Герда за търсенето на Кай* — промърморих аз.
[* Герои от „Снежната кралица“ на Ханс Кристиан Андерсен. — Бел.прев.]
Колкото и да беше странно, Василиса изведнъж се изчерви, а после някак неловко ме млясна по устата. — Благодаря, Кириле — прошепна. Боже, какво сметна за комплимент? Фразата за Малката разбойничка? Или беше достатъчна думата „малката“? Внезапно си помислих, че тя почти със сигурност има любовник сред жителите на Нирвана. Някой възможно най-запазен и най-симпатичен. Но той едва ли умее да прави такива комплименти…
— Аз ти благодаря — казах. Стояхме при вратата, водеща към Янус. Вече бях напълно екипиран — и облечен, и обут. Василиса ми намери даже раница, съвсем не туристическа, по-скоро градска, но все пак удобно прилягаща към гърба ми. Там сложихме лекото ми яке, продукти и още някакви дреболии, които можеха да свършат работа… Веднага си спомних за Котя — как се готвеше да тръгне подир Илан.
— Запази ли ножа ми? — спомни си изведнъж Василиса.
— Не.
— Ето. Изглежда, ножовете й бяха разхвърляни навсякъде. Този го взе от масичката, сложена до вратата към Нирвана, и тържествено ми го връчи. Добър кинжал. Не по-лош от първия. Дай Боже да не ми се наложи да използвам и него.
— А ако не щурмуват? — попитах аз. И сам се усмихнах на глупостта, която изтърсих.
— Нека почакаме — съгласи се Василиса. Както ми се стори, с облекчение. В този момент почукаха на харковската врата. Внимателно, учтиво, деликатно. Само онези, които са облечени във власт и сила, си позволяват да чукат така.
— Тръгвай. — Василиса мигновено отвори вратата към Янус. Миришеше на мраз, в отвора на вратата се завихриха снежинки.
— Върви на запад! Няма да ги пусна веднага, ще разполагаш с час или два.
— Ще си имаш проблеми — казах аз.
— Да допуснем, че съм била в Нирвана — усмихна се Василиса.
— Получи се почти като при Пушкин… Била съм в Нирвана, навестила съм клетниците. А това, че съм те пуснала в Янус — такава ми е функцията, да пропускам хора оттук! Още не съм успяла да прочета вестника, нищо не знам, не съм чула… Тръгвай! Тя бързо докосна с устни челото ми — този път без никаква еротика, като сестринска или майчина целувка. И ме избута във виелицата. Вратата зад гърба ми се хлопна меко, почти безшумно. Обърнах се. От тази страна домът на Василиса изглеждаше като руините на крепост, в която по чудо е оцелял един-единствен донжон. Самотният прозорец на втория етаж блещукаше с мътна трепкаща светлина — като от факел или свещ. Постройката се намираше върху склон, под пропаст, виждаше се сковано от лед, затрупано със сняг русло на река. А наоколо бушуваше фъртуна. Във въздуха се носеха снежинки, снегът под краката ми поскърцваше, за щастие наистина не беше дълбок. Слънцето едва прозираше през снежните облаци. Хълмовете, които трябваше да прехвърля, стояха пред мен като тъмна неприветлива стена.