— Ще се справя — обещах си. И тръгнах към хълмовете.
4
Откакто човек се е научил да брои, е станало доста по-лесно да се дават обяснения. Кажеш ли „шепа храбреци са удържали превъзхождащите ги противникови сили“, само ще свият рамене — шепите може да са какви ли не. А когато отсечеш: „триста спартанци против десетки хиляди перси“, веднага става ясен мащабът. Едно нещо е „чувал с пари“, съвсем друго — „мултимилионер“. Едно е „страшен студ“, друго — „минус четирийсет“. Едно е „маратонско разстояние“, абсолютно друго — „четирийсет и два километра“. Никакви думи, никакви цветисти епитети не могат да се сравнят със силата на числата. Двайсет и два километра. Минус десет по Целзий. Честно казано, съвсем не най-страшната аритметика. Обичах зимата. И даже почивката през зимата. Нека чужденците имат пълната увереност, че през зимата „руският мужик се затваря в селската си къща и пие гореща водка от самовара“. В действителност да отидеш през зимата в санаториум в Подмосковието е голямо удоволствие. Дори и да не си почитател на зимните спортове, все ще успееш да си намериш занимание — от каране на снегоходи и ски до най-обикновени разходки на чист въздух. А колко приятно е след това да се пие горещ чай! (Да бъдем откровени, и някоя друга чаша водка няма да навреди.) Също и да се поплува в басейна, като се гледат през стъклените стени заснежените дървета, да се отиде на сауна…
Какво, няма басейни и сауни? Е, значи трябва да се избират правилните санаториуми… Двайсет и два километра — това е просто голяма разходка на чист въздух. Отдалечих се на триста метра от дома на Василиса и погледнах назад за втори и последен път. В снежната виелица едвам се виждаше светлинката в прозореца. Постоях минута, хапейки устни. Разстоянието не беше проблем. Щях да го мина. Най-важното беше да не се отклоня от пътя. Но тук щяха да ми помогнат хълмовете. Съдейки по картата, те се точеха между двата портала в равномерна широка ивица. Така че, когато веригата останеше зад гърба ми, щях да вървя направо към кулата на другия митничар. Слънцето, макар и едва видимо през облаците, все още беше високо, значи не ме застрашаваше пълна тъмнина. Щях да достигна. По-късно направо се изумявах от наивността си в този момент — както моята, така и на Василиса. При това, ако за Василиса, живееща в топлия Харков, тази наивност беше допустима, за мен — едва ли. Навярно цялата работа беше заради ветровете, издухващи снега от склоновете към руслото на реката, но докато прехвърлях първия хълм, ходенето наистина беше лесно. Вятърът ставаше все по-силен и неприятен, но аз вървях по твърдия заледен склон. Обаче в падината, лежаща след хълма, веднага затънах в сняг до коленете. Още една крачка — и потънах до кръста. Успокоих дишането си и объркано се огледах. Пред мен лежеше малка, почти кръгла котловина с диаметър двайсет-трийсет метра. Абсолютна дреболия! Само че щеше да ми се наложи да я форсирам под слой сняг… Свалих ръкавиците си, мушнах ръце под качулката и енергично разтърках ушите си. Така… Щеше да се наложи някак да заобиколя падината. Обърнах се и неохотно се качих на билото на хълма. Наведох глава, предпазвайки очите си от вятъра, и тръгнах да заобикалям падината отгоре. Каменистият склон беше покрит с предателска ледена коричка, леко позатрупана със сняг, но евтините пластмасови ботуши наистина имаха добро сцепление. Когато отминах котловината, вдигнах глава. В този момент, сякаш изпълнени с ирония, небесата на Янус просветляха, слънцето се открои малко по-ярко през облаците — и аз видях лежащата пред мен върволица хълмове. Всички те бяха горе-долу с еднаква височина, като изстъргани с гигантско ренде. И пространството между хълмовете, всички тези долинки, котловини и клисури, беше запълнено с плътен, слегнал се сняг. Посипете повърхността на вафла с пудра захар — и ще добиете представа как изглеждаше. Можех да гадая колкото си искам как се е получил подобен релеф. Може би дори припламващите понякога навици на функционал-митничар биха ми подсказали как се наричат подобни местности. Във всеки случай щеше да ми се наложи да преодолея веригата. И ако спускането в долините беше невъзможно, се налагаше да вървя горе, по билото на хълмовете. Хлъзгаво, разбира се, но пък не беше нужно да се тътря нагоре-надолу по склоновете… Така че дори не се разстроих. Свих рамене, отново наведох глава, криейки лицето си от вятъра, и предпазливо тръгнах по хлъзгавите, заледени камъни. В съзнанието ми изведнъж изплува някаква заплетена фраза: „Криогенен релеф. Възвишения от издигане и термокарстови падини“. Навярно това беше подсказване от енциклопедичните знания, с които понякога разполагах? Е, в такъв случай подсказването беше излязло непълно, липсваше разшифроването. Можех да назова случващото се, но не бих рискувал да обясня думите си по никакъв начин. Както и да е. Не съм на интелектуално шоу. Налагаше се да се движа с краката си, а не с език… И аз започнах да се придвижвам с краката си. Вървях по каменистите пътеки, като ту се спусках към запълнените със сняг ями (там вятърът беше потих), ту се изкачвах на върховете на хълмовете (и там виелицата зарадвано се нахвърляше върху мен с нова сила). Топлата и кишава московска зима, с нейния мокър сив сняг, сега ми изглеждаше почти идилична. Още по-сантиментално си спомнях за уличките на Кимгим с неговите впрегнати в шейни коне, тромавите бронирани коли на спиртна тяга на полицаите, разхождащи се по двойки в старомодни, непригодени за тичане и участие в блъсканици униформи. Зимата е много приятно време на годината. Ако не духа вятър… Първото ми подхлъзване и падане беше някъде след около половин час. Изобщо не се ударих и бодро продължих нататък. Но когато краката ми литнаха в различни посоки за втори път, ударих болезнено опашната си кост в камъните и паднах в заснежената падина, където потънах почти до кръста в снега. Не се уплаших. Изругах, проснах се върху снега — като в тресавище или върху плаващи пясъци — и изпълзях върху камъните. Застанах клекнал, така вятърът почти не се усещаше. Свалих ръкавиците, смъкнах раницата и я отворих. Като че ли Василиса беше сложила там термос… Наистина се намери термос. Малък, метален. Чаят вътре почти не беше топъл — Василиса нямаше време да загрява самовара. Затова пък беше наляла в чая или коняк, или уиски. Чак се закашлях, когато отпих. Подуших. Не, май даже не беше уиски, а ром. В студа е хубаво нещо, разбира се, но трябваше да съм предпазлив. Изядох вкаменен от студа геврек и изгризах парче твърд шоколад. Погледнах си часовника. Охо! Бяха минали два часа, откакто се бях озовал на Янус. И колко бях изминал за това време? Ако се смята чистото разстояние… е, пет километра. Най-много. Резултатът не ми хареса. С всяка изминала минута щеше да се трупа умора. Щеше да ме хапе студът и да ме заслепява снегът. Скоростта ми щеше да намалее. Щеше да ми се приспи. Колко още ходене ми предстоеше? Шест часа? Осем? Десет? А ако при следващото подхлъзване… не, не си счупя крака, а само го навехна? Вкъщи ще да полежа една вечер и бодро да продължа да куцам из живота. Тук просто ще умра. И ето тогава у мен започна да се пробужда страхът.