Свих рамене и си казах, че ще решавам проблемите един по един. Във вестника нямаше никакви призиви да бъда задържан. И доколкото разбирах морала на функционалите, те никога не си пъхаха носа в чужди работи. Ресторантьорът хранеше, фризьорът подстригваше, полицаят хващаше и не пускаше. Колкото и да е странно, оказа се, че ми е по-трудно да вървя по равното. От тази страна на хълмовете имаше сняг. Не твърде дълбок, до глезените, максимум до коленете, но това все пак пречеше. Без да се огорчавам прекалено много от ситуацията, известно време газех снега. Докато не усетих, че започва да се стъмва. Съдейки по положението на слънцето, имаше още три-четири часа до залеза. Но след краткото затишие вятърът задуха отново, нещо повече — усили се. Облаците забулиха небето със съвсем плътна завеса, скоро вместо слънцето отгоре проблясваше само мътно петно. Снегът започна да вали на тежки парцали, едва ли не на буци. И започна да застудява — въпреки всичките приказки, че когато вали сняг, става по-топло. Явно това не важеше за Янус. Упорито продължавах да вървя. Ставаше все по-тъмно, завесата на снежинките отдавна беше скрила от мен кулата на непознатия митничар. Вървях. Краката ми затъваха в снега. Ръцете ми мръзнеха в ръкавиците. Когато спрях за минута да успокоя дишането си, се оказа, че плетената шапка на главата ми е подгизнала от пот. Свалих я, поколебах се и я изхвърлих, като се загърнах по-плътно с качулката. Извадих от раницата остатъците от натрошилия се от студа шоколад и ги сдъвках. После отхапах къс замръзнала сланина и изпих остатъка от чая в термоса. Чаят вече беше студен. Както и да го гледах, оставаше ми да измина не повече от километър. Дори и в сняг до коленете и във виелица — нямаше да е повече от половин час. Още не бях окапал, за един километър щяха да ми стигнат силите. Най-важното беше да не пропусна. Да не мина покрай кулата, на десет крачки от нея. Та нали предишните навици трябваше да ми помогнат! Поне мъничко! Нали чувствах накъде да вървя, знаех разстоянието до своята кула с точност до метър! Вървях, а снеговалежът се усилваше, ставаше все по-плътен. Гребях с ръце в сивата пелена, търсех пътя опипом, сякаш плувам в желе, спирах се на всеки пет минути, оглеждах се, опитвах се да забележа нещичко — светлинка, стена, тъмен силует в небето… Нищо. Сняг под краката. Сняг над главата. Сняг наоколо. И все по-тъмно, по-тъмно, по-тъмно… Спрях се, приседнах и притиснах ръце към гърдите си. Всичко наоколо фучеше, сиво и мразовито. Виелицата, която отначало ме шибаше в лицето с бодливи пръски, не отслабваше, но докосванията й кой знае защо станаха ласкави, почти нежни. Замръзвах… Смъкнах си ръкавиците и противно на всички заричания ги хвърлих под краката си, след което дълго търках очите си и разтривах бузи. По клепачите ми се беше образувала ледена коричка. Изобщо не чувствах бузите си — кожата им беше грапава, като брезент. Мразя студа…
Исках да си сложа ръкавиците, но не ги намерих. Явно порив на вятъра ги беше запратил някъде встрани. Може би на сто метра, а може и на един. Така или иначе не се виждаха. Засмях се — нямах сили да извикам. Все пак не достигнах. Все пак те победиха. Лабораторната мишка, успяла да се измъкне от клетката, изобщо не се беше спасила. Лабораторните мишки не оцеляват в природата. Дори и да не ги преследват специално… Превит, за да предпазя лицето си от вятъра, аз вече не се опитвах да се съпротивлявам. Ту разтривах с голата си ръка лицето си, ту се опитвах да сгрея длани с дъха си. Всичките ми сили отиваха за едно-единствено нещо — да не падна. Ако паднех, щях да заспя мигновено и завинаги. Макар че струва ли си да се съпротивлявам? Така или иначе всичко ще свърши точно по този начин. Глупаво. Та нали изминах цялото разстояние. Прехвърлих уродливите хълмове с техните глупави „възвишения от издигане и термокарстови падини“. Бях се заблудил. Може би на десет метра от мен, зад каменните стени, пламти огън в камината и митничарят си пийва горещ глинтвайн, поглеждайки с удоволствие към яростната виелица… Вятърът ме блъсна силно в рамото. Опрял ръка в снега, не се поддадох. Вятърът ме блъсна отново. После ме подхвана под мишниците и ме вдигна на крака. Вятърът? Захриптях, вглеждайки се в тъмнината. Но замръзналите ми ресници и тъмнината наоколо вече не ми позволяваха да видя нищо. Можех само едва-едва да местя крака, помагайки на мъкнещия ме през виелицата човек.