Впрочем защо човек? Някое местно чудовище. В Кимгим има октоподи, на Янус — бели мечки… като във впряга на Дядо Коледа… не, там са елени… виж, у нашия Дядо Мраз, несклонен да фъфли, спокойно можеха да са не коне, а бели мечки… Главата ми вече изобщо не работеше. Едва помръдвах крака, все по-дълбоко и по-дълбоко потъвайки в безпаметност. И последната ми, най-страшна мисъл беше: „А ако това само ми се присънва?“. Глътката спирт изгори гърлото ми, като течен огън се понесе по хранопровода ми. Задъхвайки се и кашляйки, аз се повдигнах на лакти. Очите ми сълзяха, изобщо не успявах да прогледна. Беше напълно ясно само, че вече съм в помещение. Лежах върху груб грапав килим, до мен бяха захвърлени дрехите ми. Човекът, който току-що беше налял в мен спирт, приключваше със свалянето на обувките ми. Виждах само силуета му — зрението ми никак не искаше да се фокусира. — Благодаря, земляк — промърморих аз. — Защо земляк? — А кой друг… — казах, успокоявайки дишането си — би напоил премръзнал човек… с чист спирт? — В такъв случай — землячка. — Над мен се приведе девойка. Слабичка, миловидна. Млада, на вид двайсетгодишна. С нещо ми напомняше за Настя, само че по-обикновена. Винаги ме е поразявало колко неуловима е границата между красивата девойка и просто хубавичката — един и същ овал на лицето, еднаква форма на очите и носа, всичко е сходно, но някакви неуловими за окото милиметри променят кардинално всичко. Впрочем точно тази тънка граница между миловидност и красота позволява на жените да творят чудеса с помощта на няколко грама козметика. Девойката известно време изучава лицето ми, после кимна със задоволство. — Ушите навярно няма да се отчупят. Ще можете ли да повървите? Не е далеч. — Разбира се! — казах престорено бодро и се опитах да се изправя. Девойката ми подложи рамо — разбира се, крехкото телосложение не можеше да попречи на един функционал, дори от женски пол, да има силата на Иван Поддубни*.
[* Иван Поддубни (1871-1949) — прочут руски и съветски борец и атлет. — Бел.прев.]
Наистина не трябваше да се ходи надалеч, само до банята. Един етаж нагоре и къс коридор. Докато вървяхме, постоянно се опитвах да потисна гаденето си — спиртът бълбукаше в стомаха ми, сякаш се беше превърнал там в шепа отровно лепило. Налагало ми се беше да пия спирт два пъти в живота си — веднъж като тийнейджър, когато баща ми ме беше взел на лов (да, точно така, това беше същият този руски лов, чиято цел съвсем не е убиването на клетите животинки). Но тогава ми дадоха „малко да помириша за сгряване“ след къпане в студена есенна рекичка. И веднъж пих спирт вече като съвсем голям човек. Вечерта с приятелите ми запихме с бутилка водка и съвсем според очакванията решихме, че трябва да продължим, но ни домързя да ходим до денонощния супермаркет. Затова купихме от близката дежурна аптека няколко шишенца „антисептична течност“ по десет рубли бройката — отвратителен, но както смятахме, чист етилов спирт, радост за московските пияници… Най-смешното беше, че за разреждане на спирта купихме от същата аптека минерална вода „Перие“ и някакви особено чисти немски плодови сокове — и водата, и соковете струваха много повече от обикновена водка. Или спиртът се оказа не толкова чист, или лечебните немски сокове не издържаха на това оскърбление и образуваха със спирта отровно съединение, но на сутринта изпитах най-тежкия махмурлук в живота си, след което се зарекох никога повече да не пия спирт. Банята на девойката се оказа немислимо разкошна. Дори в това състояние, полумъртъв от слабост, промърморих възхитено нещичко при влизането ни в сияйната кръгла зала — мраморни стени, бронзови лампи, огромна кръгла вана, вече пълна с изпускаща пара гореща вода…