— Сваляй панталоните и влизай във водата — нареди девойката.
— Аз ей сега ще дойда. Изобщо не се смутих, макар че у мен се появи тъжното предчувствие, че това събличане ще ликвидира самата възможност за някакви романтични отношения в бъдеще. Та коя девойка би се влюбила в някой, сгрявал замръзналия си задник във ваната й? Макар че от къде на къде ще си правя разни планове за тази девойка? Тя е функционал-митничар, а аз съм избягал престъпник… Пак добре, ако не ме издаде. Вмъкнах се в горещата вода и стенейки от удоволствие, се изпънах в целия си ръст — размерите на ваната го позволяваха. Във водата плаваше малко водонепроницаемо дистанционно. След кратки експерименти с бутоните включих и изключих осветлението в банята, после пуснах автомасажа; от дъното на ваната нагоре се проточиха нишки от въздушни мехурчета. Не че внезапно ме връхлетя копнеж по красивия живот, просто в бълбукащата мътна вода се почувствах по-уверен. След няколко минути девойката се върна — този път с голяма чаша чай. Кимнах й с благодарност и отпих няколко пъти. Чаят беше горещ и сладък, с мед. Казват, че от горещия чай всички лечебни свойства на меда се губят, но това не ме разстрои. — И как се казваш, земляк? — поинтересува се девойката, присядайки на ваната. Тя беше с протрити дънки, с твърде голяма за нея карирана риза и боса. Във филмите такива девойки чакат смелия каубой в ранчото…
— Кирил. — Не си направих труда да лъжа. — Рядко срещано име имаш… земляк. — В гласа й се долови ирония.
— А ти как се казваш? — попитах с подозрение.
— Марта. Свих рамене.
— Съвсем нормално име.
— Какво, да не би в Русия да има такова име? — учуди се Марта.
— Има. Е… не е особено разпространено… Значи не си рускиня?
— Полякиня съм! — Предположението ми беше отхвърлено едва ли не с гняв. — Аха — кимнах аз. — Е, трябваше да се досетя. Освен руснаците и хохолите, само поляците са способни да налеят спирт в гърлото на жив човек.
— Не мога да кажа, че това сходство ме радва — рече кисело Марта.
— Чувстваш ли си пръстите? Пободват ли те? Размърдах пръстите на краката си, после и на ръцете. Кимнах.
— Нормално. Изглежда, ще живея. Благодаря, че ме доведе в кулата.
— Никъде не съм те довела. — Марта извади от джоба на гърдите си смачкан пакет цигари и запалка.
— Ти дойде сам. Тя запали две цигари едновременно — в този жест отново имаше нещо театрално, неестествено. Много пъти бях виждал това в старите холивудски филми, но никога на живо. Без да ме пита, пъхна едната цигара в устата ми. Аз дръпнах с наслада — за последно бях пушил чак в Харков. Тютюнът беше силен. Погледнах пакета — цигарите бяха непознати, полски, явно евтини. И в този момент проумях думите й. — Дошъл съм сам?
— Да. Започна да тропаш по вратата и аз отворих. А ти се строполи на пода. Защо, според теб как е? — Спомням си как търсех кулата ти и измръзвах — излъгах аз, без да ми мигне окото. По-точно не излъгах, а казах част от истината… — Сигурен бях, че ще измръзна до смърт.
— Не, ти дойде сам. — Марта ме погледна замислено. Явно почувства, че има нещо недоизказано… — Интересно, ние с теб на руски ли говорим, или на полски? — бързо се поинтересувах аз.
— На руски — отвърна девойката раздразнено.
— Сякаш не знаеш, че митничарите общуват с всеки на родния му език.
— Аха — кимнах. — Чете ли вестника?
— Четох го.
— Е, и какво смяташ да правиш? Марта се намръщи.
— Как беше във вашите приказки? Ще те изкъпя, ще те нахраня, а после ще те изям?
— Е, ти изобщо не приличаш на Баба Яга — уверих я.
— Отдавна ли стана митничар?
— Преди девет години. Бях съвсем млада. — Тя дръпна силно, по мъжки от цигарата, поглеждайки ме с любопитство.
— Като се окопитиш, тръгвай накъдето щеш. Няма да те задържам. Но и няма да те крия, имай го предвид! — Благодаря и за това — рекох аз.
— Накъде водят вратите ти? — Елблонг…
— Не го знам… — промърморих. — Това не е ли там, където е Кимгим? — Елблонг е полски град! — Изглежда, Марта леко се обиди. — А още и Янус. Антик. И Земя-16. — И що за свят е това? — поинтересувах се аз.
— Затопли ли се?
— Аха.
— Да вървим. Наметни нещо… — Тя кимна към висящите на закачалката халати и стана от ваната. Единият халат беше женски, розов, с щамповано изображение. Другият беше мъжки, с наситено син цвят. Потърсих с поглед чашата с четки за зъби — четките се оказаха две. Марта явно не водеше отшелнически живот. Загърнах се с чуждия халат без смущение или гнусливост и излязох подир Марта. Ваната и чаят съвсем ме бяха загрели и освестили. Раничко ми беше още да хуквам да бягам, но вече нямах нужда да се облягам на нечие рамо. Девет години са си девет години. Моята кула така и не ми беше станала истински дом, просто не беше успяла да стане, но при Марта всичко беше уютно, спретнато. Първият етаж, поначало същата просторна зала, както и при мен, беше разделен на две стаи чрез стелажи, отрупани с най-различни предмети — от саксии с красиви цветя и опаковки с разхладителни напитки и бира, до някакви уреди със съмнителен произход и смачкани дрехи. При това целият бардак по някакъв начин създаваше усещането за уют и комфорт. На стълбището, водещо до втория етаж, имаше дълга извезана пътека. Същите килимчета със селски вид лежаха и по пода. Освен това забелязах чинийка с мляко — изглежда, някъде тук живееше и котка…