— Ела тук — нареди Марта. Тръгнах след нея към вратата. Марта я отвори рязко и каза: — Елблонг. Неволно се загърнах по-силно с халата и леко отстъпих от вратата. Зад нея имаше вечерен град със старинни къщи, калдъръмена настилка, старинни фенери, седнали на масичките на кафенета хора. Вратата водеше към малък площад, изпълнен с разхождащ се народ.
— Много уютно — признах аз.
— Изход в центъра на града?
— В центъра. — Марта затвори вратата и отиде при следващата. Отвори я с думите:
— Янус.
— Ясно — казах аз, гледайки в кипящата снежна виелица. През вратата започна осезаемо да вее. Потреперих при мисълта, че сега можех да лежа някъде в този леден ад — вкочанен, гледайки в мрака с вледенените си и разкъсани очи. — Затвори! Марта за пръв път ме погледна с леко съчувствие. Затвори вратата и промърмори под нос: — Отвратителна Земя, да. През лятото също е отвратителна. Знаеш ли, че там живеят хора? Поклатих глава.
— Казаха ми, че Янус е необитаем. — Веднъж през лятото видях платно в реката. Лодка, съвсем примитивна. Не приличаше на нашите. Освен това тук има и диви… — Тя се замисли, после неуверено каза:
— Кози. Приличат най-много на кози. Прострелях една, и без това беше изостанала от стадото, спъна се и падна. Оказа се, че в задника си
— Марта се потупа отзад — козата имаше стрела. С костен връх. Нещо в гласа й ме убеди. Въпреки мнението на останалите функционали повярвах, че на Янус има разумен живот. Някакви бродещи из планетата в търсене на топлина животни и следващи ги диваци? Защо не? Вървящи на границата между убийствената зима и изтощителното лято вечни странници на пролетта… не, по-скоро — вечни странници на есента, живеещи благодарение на плодовете, които дава тази негостоприемна земя. Какви са те, нашите братя от съседния свят? Бихме ли могли да се разберем? Да се сприятелим? Бихме ли могли да им помогнем с нещо и да научим нещо от тях? Функционалите не се интересуваха от това. Сякаш чула мислите ми, Марта каза:
— Понякога си мисля, че всеки свят от Веригата е населен с хора. Само че ние невинаги ги виждаме. И ако не ни е нужно нищо от съответния свят, не ги и търсим… Тя се приближи към третата врата, постоя замислено и попита: — Бил ли си в Антик?
— Не. Но много съм слушал за него.
— Смешен свят — изсумтя тя.
— Не се отдалечавай много, ако излезеш през вратата — местните ще те забележат. Зад третата врата беше ден. Слънчев и топъл. Вратата водеше към тясна уличка, на която стояха каменни къщи — не построени от тухли, а именно от камъни; надеждно, но грубо, с тесни процепи — или неостъклени прозорци, или бойници, или вентилационни отвори. — Търговски складове — каза Марта. Това го разбирах. Порталите почти винаги се откриваха на пусти места, излизащата на площада врата към Елблонг беше по-скоро изключение от правилата. Впрочем… нали моята кула също не беше израснала в предградията на Москва. Явно в родния за митничаря свят проходът можеше да се отвори в произволна точка. А после той врастваше в чуждите светове предпазливо, придържайки се към покрайнините…
— А кой ще ме забележи?
— Ето, не чуваш ли, идват. Наистина, чуха се стъпки. Покрай вратата, сякаш не я забелязаха, преминаха двама — мургав мускулест мъж със свободна бяла риза и бели панталони и старец, увит с бяло наметало. Кой знае защо, и двамата бяха боси. Мъжът носеше на рамото си дълъг сив тубус, явно доста тежък, поради което приличаше на гранатометчик от някаква страна от Третия свят, носещ на позицията си своя „Вампир“ или „Таволга“. Впечатлението се разваляше само от проблясващия златен обръч на шията му — през обръча минаваше сложна шарка и беше украсен с какви ли не диаманти.