— Кои са тези? — попитах смаяно. Освен клетите обитатели на Нирвана и много приличащите на нас жители на Кимгим, не бяха виждал обитатели на чужди светове.
— Господар с роба си — каза Марта. — Тук наблизо има гробарски склад. Явно човекът е беден, затова си е купил урна за кости, която, макар и голяма, е без гравировка… освен това, изглежда, е с намалена цена. Погледнах я накриво. Лицето й беше напълно сериозно.
— Робът е онзи със златния нашийник с диамантите? — уточних аз.
— Да. Това смущава ли те? Богат роб. — И беден господар? Той какво, не може ли да вземе парите на роба си? — Не, не може. Тук има много развито робовладелско общество. Тук робът може да обядва трюфели, фоа гра и черен хайвер, да спи на пухен дюшек, да има слуги и да издържа любовници.
— И да има собствени роби…
— Не — отвърна рязко Марта.
— Ето това не може. Привилегия на свободния човек. Тукашното общество е много странно. Погледнах в гръб могъщия роб и грохналия старец и попитах: — А ще влязат ли костите в тази кутия? — Ще влязат. Та нали ги стриват на прах. Първо оставят тялото да бъде изядено от птиците, лисиците или рибите — кой както предпочита. После събират костите, раздробяват ги и ги изсипват в този цилиндър. Слагат го на покрива на къщата или на гробището, ако къщата не се наследи от кръвен роднина. Изтръпнах.
— Необичаен свят — съгласи се Марта.
— Но живее някак си. Тя затвори вратата и се насочи към последната, четвъртата. Ако се съдеше по това, че Земя-16, единствената, за която попитах, беше оставена за десерт, ме очакваше интересно зрелище. Но дори не подозирах колко точно интересно. Тук имаше два цвята — червен и черен. Напуканата черна равнина се простираше към удивително близък хоризонт. Тук-таме нагоре се точеха загладени от вятъра скали от червен камък. Миришеше на сяра. Сухият горещ вятър намиташе към прага прах — черна и червена. Небето също беше тъмночервено, пурпурно. Ниско, потискащо. Не изглеждаше това да са облаци, по-скоро тънка ципа, опъната на сто метра над земята. От време на време през пурпурното припламваха отблясъци — сякаш в небесата кипеше беззвучна буря.
— Боже Господи! — процедих аз. Честно казано, не ми оставаше нищо друго, освен да призова хипотетично съществуващия Всевишен. Е, разбира се, можех и да изругая грозно. Но не и пред жена…
— Аз също понякога си мисля, че това е адът — каза Марта. Явно беше изтълкувала възгласа ми твърде буквално… Погледнах я накриво. Тя не откъсваше очи от пурпурното небе. Облиза устни — от червено-черната равнина духаше тежък, изсушаващ вятър. Марта каза с тайнствен шепот:
— Веднъж видях… или поне ми се струва, че видях… Нещо бяло падна от небето. Нещо… като голяма бяла птица…
— Или човек? — попитах аз, вече досещайки се какво е видяла — или измислила. — Хората нямат крила — отговори уклончиво Марта.
— Не отиде ли да видиш? — То беше много голямо. Два пъти по-голямо от човек. Изплаших се. — Тя ме погледна и се усмихна: — Смята се, че Земя-16 е вулканичен свят. Не се препоръчва на хората да ходят там. На никого. Дори и на функционалите. Тези, които са се отдалечавали повечко, не са се завръщали. Равнината зад вратата осезаемо се развълнува. В далечината като бавен, ленив воден мехур се изду и спадна бял полюшващ се купол. По една от червените скали пробяга пукнатина. При нас, в кулата, земетресението не се усещаше и това правеше случващото се още по-зловещо. — Така става тук…
— Марта изведнъж ме хвана за ръката.
— Сега ще има още… Над равнината се разнесе продължителен, протяжен вопъл. Сякаш хиляди гласове се сляха в мъчителна и безнадеждна жалба.
— Какво е това? — попита Марта.
— Ето, какво е? Преглътнах. Вопълът утихваше в далечината. Чувствайки се като доктор Уотсън, убеждаващ сър Хенри в нещо, в което самият той не вярва, казах:
— Вулканите понякога издават странни звуци… Марта се обърна към мен. Известно време ме гледа мрачно в лицето, после каза:
— Гледала съм руския филм за Баскервилското куче. Свих рамене.
— Извинявай, но някак не ми се вярва, че си отворила врата към преизподнята, където от небесата падат ангели, а под земята стенат грешните души. Марта помълча няколко секунди. После се усмихна, затвори вратата и каза:
— Имаш здрави нерви. Почти всички се хващат. Особено ако успея да улуча изригването на гейзера. — Какво има там всъщност? — Изпепелена пустиня. Фумароли. Гейзери. Вулкани. Много е трудно да се диша. Един… — тя се поколеба — един учен каза, че някога цялата ни Земя е била такава. Но после облаците се разпръснали, вулканите утихнали. А тук това кой знае защо не е станало. Няма никаква полза от този свят. Освен това има фон. — Какво, какво? — Фон. Радиационен. Като в Чернобил.