— На Балтийско море. Ти не знаеше ли?
— А ти знаеш ли къде е Урюпинск? — отговорих аз.
— Знам. Град във Волгоградска област… — А без способностите на функционал? Най-накрая у Марта се свърши запасът национална гордост и се пробуди любопитството. — Ти всичко ли забрави? Изгуби всичките си способности? Кимнах.
— А тогава как успя да убиеш акушерката?
— Ами така… — отвърнах неясно.
— Не ми се говори за това…
— Странен си. — Марта запали цигара, подаде пакета и на мен.
— Никога не съм срещала такива…
— А ти много функционали ли познаваш? Тя помълча, дърпайки от цигарата, и рече неохотно:
— При нас тук… живеем трима. Аз, Дзешук и Кажимеж. Дзешук е готвач. Не тук, има ресторант в покрайнините. Кажимеж е шивач. Още двама могат да идват дотук от чифлиците. Квиташ е месар. Кшищоф е полицай. Земя-16 е необитаема, може да се каже, че Янус също, във всеки случай там няма функционали. В Антик живее Саул. Той е функционал-стъклодухач. Роб. Добър е…
— Секундното забавяне ми подсказа, че със Саул я свързва нещо повече от обикновено познанство.
— Но е много зает. — Не са много — обобщих. Едва сега ми стана ясно колко потиска в действителност „синджирът“, приковаващ функционала към функцията му. При мен имаше отлични условия — цялата огромна Москва наоколо, плюс Кимгим, че и Резервата — съвременен мегаполис, плюс уютно градче като от книгите на Жул Верн и Дикенс, плюс топло ласкаво море. А разхвърляните из по-малките градове, че и по селата функционали всъщност бяха дълбоко нещастни хора. И Василиса в своята ковачница. И Марта в своята кула. — Има и акушер — добави изведнъж Марта.
— Този, който ни прави функционали. При нас, в Европа, е мъж.
— Също ли живее наблизо? Марта ме погледна учудено.
— Не. Не знам. Какво значение има, акушерите нямат синджир! Той по принцип живее или някъде във Франция, или в Германия, но понякога идва насам. Именно той ме направи функционал. Изпихме още по чашка.
— На колко години си? — попитах.
— Извинявай за въпроса, но…
— А колко ми даваш? — Двайсет.
— Точно на толкова съм.
— И си функционал от девет години?
— Да. Дори не намерих какво да кажа. Кой знае защо бях сигурен, че само възрастни стават функционали. А какво е чувствала тази девойка, когато внезапно са престанали да я познават родителите, съседите, учителите? Как е израснала — в своето родно градче, където е познавала всяка уличка, всяка пейка. Какво е изпитвала, когато се е натъквала на майка си и баща си?
— Ето затова няма да те издам — каза Марта.
— Дори и да си убиец. Нали и теб не са те питали искаш ли да станеш функционал?
— Не са — кимнах.
— Благодаря. Няма да ти досаждам дълго. Ако може, ще пренощувам при теб и си тръгвам.
— Може — каза Марта, гледайки ме в очите.
— Пренощувай. Но в следващата секунда погледът й се промени.
— Гледай… човека на площада! На площада, между нас и дома на Марта, стоеше човек. Беше някак замислен, сякаш избираше накъде да тръгне — към митницата или към ресторанта.
— Това е Кшищоф Пшебижински — каза Марта.
— Полишаят? — уточних аз и с ужас осъзнах, че фъфля. За щастие Марта или не забеляза, или прояви неочаквана тактичност. — Да. Той усеща къде съм… Полицаят с многото шипящи звуци в името си тръгна към митницата. — Кшищоф реши да ми даде време — каза Марта. Погледна ме и прехапа устни. Въздъхна:
— Няма да успееш да си отдъхнеш. Уви.
— Той ще ме пусне ли? — попитах, кимвайки в посока на полицая.
— Не. Неговата функция е да залавя нарушителите.
— Марта стана и ме хвана за ръката.
— Да вървим… Срещу нас веднага изскочи разтревоженият сервитьор. Не разбрах какво казва, но съдейки по тона му, беше се уплашил, че с Марта сме останали недоволни от обслужването. Обаче Марта бързо му каза нещо, след което сервитьорът ни отвори вратата за служебните помещения. Претичахме до първия етаж по тясно и стръмно стълбище, прекосихме коридора край кухнята, където гърмяха съдове и се носеха съблазнителни аромати. Сервитьорът гледаше подире ни. Стигнахме до още една отворена врата — към задния двор, където до контейнера с боклук едно улично куче ровеше с лапа из сложената върху вестник купчина отпадъци. Миризмата тук беше съвсем различна. Миришеше на кисело и даже пръскащият дъждец не беше в състояние да притъпи тази воня. Наблизо течеше тясна рекичка с каменно крайбрежие и с твърде широк мост през нея.
— Натам! — посочи решително Марта към моста.
— Кшищоф е почти на края на синджира си. Ако се отдалечиш на километър, няма да успее да те догони.