— А после какво? — попитах.
— Нямам нито пари, нито документи…
Марта бръкна в джоба си. Загреба цяла шепа монети и тънка пачка банкноти, прихваната със сребърна щипка. Добави смачкан пакет цигари и запалка и промърмори:
— Подай на руснака пръст, той ще ти хване ръката до лакътя… Дръж!
— Остави си… за да платиш сметката.
— Тук ме познават. Не стой като пън! Бягай!
— Поне ме посъветвай нещо!
— В мен изведнъж се пробуди нещо средно между наглост и упорство. — Накъде да тръгна? Марта тръсна глава:
— Мини през моста! Ще стигнеш до гарата, качи се на електричката и отиди до Гданск! Там има три портала, можеш да отидеш и в своята Москва, и където искаш! Бягай!
— Какъв е този ден, вече втора жена ме гони! — възкликнах аз почти сериозно.
— Благодаря… някой ден ще се върна. Непременно. И тогава ще е мой ред да те поканя на ресторант. Тя само сви рамене. По дяволите, наистина не ми харесваше днешният ритъм. А и предпочитах да си взема довиждане с Марта по друг начин! Но щеше да е просто глупаво да продължа да се бавя. Обърнах се и побягнах към моста. Кучето, което си беше избрало едно по-вкусно парче от отпадъците, джафна подире ми с препълнената си уста. Не, днес определено не ми беше ден. Кучетата никога не ме лаят, дори бездомните. Усещат, че ги обичам…
Мостът наистина се оказа прекалено широк и помпозен за такава малка рекичка и такъв малък град. Не на място беше и огромната католическа катедрала, която внезапно се появи от дясната ми страна. Може би точно в това се състои тази европейска тайна, която Русия не може да открие по никакъв начин? Всичко да се прави малко по-добре, отколкото е нужно. Малко по-голямо. Малко по-здраво. Малко по-красиво. Притичах през моста и си позволих да се огледам. Марта вече я нямаше — навярно беше влязла в ресторанта. Ще опита ли да спре полицая? Е… поне мъничко. Да го заговори за минута-две. Може би полицаят не иска да ме хваща, но функцията го кара. Може само лекичко да се забави с преследването. Но това… ще стане ли? Какъв съм му аз? Първо, руснак, което в Полша не е много за хвалене. Второ — функционал-беглец, което също няма да спомогне за популярността ми. Макар че, колкото и да е странно, фактът, че съм убил акушерка, работеше в моя полза. Оказва се, че никой никъде не ги обича…
Градчето наистина беше малко — веднага след моста се простираха поля, или изоставени заради своята неплодородност, или изглеждащи запуснати заради есента. Съвсем по руски лежеше купчина ръждив метал, малко по-надалеч — стари гуми и прогнили дъски. Но пътят, точещ се покрай полето, беше прилично асфалтиран и аз тичах по него с лекота. В замяна на подгизналите дрехи Марта ме беше снабдила със същите, каквито носеше и тя: дънки, маратонки, плътна карирана риза — селската униформа на двайсет и първи век. Да носиш такива дрехи е все едно да станеш невидим. Всички бяха с етикетите на известни фирми, но явно ушити в Полша. Тичах в тръс по осветената от луната пътека, все повече отдалечавайки се от градчето. Далеч пред мен като новогодишни гирлянди блещукаха улични лампи — или покрай шосето, или покрай железопътната линия. Студеният въздух беше чист и сладък, леко горчив от гнилите листа и от далечен дим. Такъв е само през есенните нощи, далеч от градовете. Имаше някакво неприятно усещане, дежа вю в това нощно бягство. Спомних си за Илан, бягаща от Цай. А и за мен самия, само преди денонощие (трудно е да се повярва!), криещ се от арканските спецчасти. Преминах към ходене и запалих цигара. Изглежда, Марта беше уговорила местния полицай да не проявява излишно усърдие. Крачих три минути в посока на уличните лампи, пушейки и размишлявайки накъде да тръгна — към Гданск или направо за Варшава, където със сигурност ще има повече митничари. Не можех да премина без паспорт и виза през обикновената, човешката граница. Освен ако по примера на шпионите от старите филми не завържа към краката и ръцете си кравешки копита и не мина на четири крака през граничната бразда… Да, ненапразно говорят, че пушенето е вредно за здравето! Погледнах назад съвсем случайно. Господин полицаят с абсолютно полските име и фамилия изглеждаше по съответстващия начин — като пан от някаква стара карикатура или илюстрация. Набит, с коремче, с пищни мустаци и къси крака. Но при това носещ се към мен в познатия „механичен“ маниер на функционалите-полицаи. Хукнах с всички сили. Недопушената цигара литна в прахта, вятърът вече не ми се струваше прохладен, стана горещ. Глупак… идиот… отпусна се…
— Хей! Хей, младеж! Гласът като че ли се носеше отдалеч. Както тичах, погледнах назад — и се спрях. Пан Кшищоф Пшебижински стоеше насред пътя, сякаш беше налетял в движение на невидима стена. Аха. Усмихнах се и тръгнах назад, олюлявайки се. Спрях се на двайсет метра от полицая. Пан Кшищоф крачеше мрачно насам-натам, като гладен тигър зад решетката в зоопарка. Наистина имаше решетка, само че невидима. По-точно, не решетка, а „синджир“. Проклятието на всеки функционал.