— Какво, да не сме на Марс? — попитах.
— Ти по-добре знаеш, не съм бил там — промърмори Котя.
— Мамка му… какъв студ… Това е Тибет.
— Шамбала? — отново се опитах да се пошегувам аз.
— Да — кимна Котя.
— Да вървим… студеничко е тук. Студът наистина проникваше до костите. Излязох от беседката, като продължавах да се облягам на Котя. По стръмния склон слизаха каменни стълби — към малка долина между гънките на планината. Там, оградени от висока каменна стена, се издигаха някакви постройки. Червеникав, прояден от времето камък на стените, малки прозорчета — като бойници. Будистки манастир?
— Манастир? — попитах аз.
— Не съвсем. Официалната резиденция на куратора в нашия свят. Погледнах Котя и поклатих глава. — Все пак си гад…
— И защо? — Като че ли не знаеш колко си мечтаех да отида в Тибет! Котя опря пръст до слепоочието си и го завъртя.
— Не, ти със сигурност си откачил… Да вървим долу, че да не се окаже посещението ти в Тибет първо и последно. Облегнат на рамото му, закретах надолу. Котя сумтеше и пъхтеше, сякаш не притежаваше силите на функционал. Ох, какъв майстор на преструвките е… А аз изведнъж осъзнах, че не изпитвам никаква, обида или гняв към него. Сякаш не се беше опитал да ме убие. Сякаш не беше отговорен за цялото безобразие, случващо се с мен и около мен… А отговорен ли беше всъщност? Откъде знам кой или какво е това „куратор“? Какво може той и какво — не? Какви „синджири“ съществуват за него?
— Трябва да си поговорим сериозно, Котя — казах аз.
— Трябва — рече Котя виновно.
— Не споря…
— Иска ми се такъв да ти отвъртя, че да отлетиш от Тибет до Пекин — казах аз замечтано и почувствах как той потрепна.
— Какво, страх ли те е?
— Има нещо такова — призна си Котя. — Защо не нашамари ляховете*? Като мен в колата?
[* Лях (жарг.) — поляк. — Бел.прев.]
— Ами така… с цел разреждане на международното напрежение. За да не се получи конфликт. Да не се обидят. Котя изсумтя.
— Е, извинявай. Ако бях в течение, щях да те оставя да лежиш на пътя… Дръж се, де! Подхлъзнах се на едно от заледените стъпала и едва не полетях надолу. Котя с усилие ме удържа. Спря се и каза тъжно:
— Уф, къде са тези кретени? Пак ли въртят колелата си? Нали наредих — един винаги трябва да следи беседката!
— Какви кретени, какви колела? — попитах аз. Сякаш в отговор на въпроса ми, вратата на най-голямата постройка се отвори. От нея като оранжеви портокали се изсипаха пълни хора с широки безформени дрехи.
— А разправяше, че не е манастир! — казах аз с упрек.
— Казах „не съвсем“ — поправи ме Котя.
— Нали трябва да се занимават с нещо? Разбираш ли, та аз за тях…
— Буда? — попитах с интерес.
— Не. Но максимално близкият до него праведник рече Котя с гордост.
— Аха. Праведник. „Момичето и нейното куче“ — казах тихо аз.
— Какво? — Не, не. Нищо. Праведник, щом казваш… „Осмокласничката и учителят по физическо“. Този път Котя ме чу и за мое задоволство се смути. През това време монасите се приближаваха, а бръснатите им глави проблясваха. Оранжевите тоги сякаш светеха във вечерния сумрак.
— Така, така… — Котя им махна с ръка. Извика им нещо гърлено, те му отговориха и неколцина хукнаха обратно. Котя съобщи:
— Изпратих най-будните да ни приготвят горещи вани. Не знам за теб, но аз съм премръзнал. След около половин час аз, потопен до гърлото в горещата вода, изпълнила високото дървено корито, пиех от глинена пиала* пареща напитка, която Котя наричаше тибетски чай. На вид тази кафеникавозелена гореща и гъста течност напомняше по-скоро желе. На вкус… да, силен чай, в който щедро са наблъскали мазнина и сол, а после са разбили всичко в гъста субстанция. Сигурен съм, че вкъщи не бих изпил и глътка. Дори и от любопитство. Дори и в някой моден ресторант.