[* Пиала — азиатска чаена чаша без дръжка. — Бел.прев.]
Но тук напитката кой знае защо можеше да се пие. И даже доставяше удоволствие. Отстрани беше разположено още едно корито, в което се беше потопил Котя — със същата пиала в ръка. Той пиеше чая си с примляскване и с възторжени охкания, които ми се струваха леко преувеличени. Помещението, в което бяха сложили „ваните“ ни, не беше голямо, с нисък окаден таван. Всичко тук беше потъмняло — от времето, от дима, от наслоена мръсотия. Подът, както ми се стори, беше от отъпкана до твърдостта на камък пръст, леко засипан отгоре с някакви сухи треви. Единствените анахронизми бяха ярките гумени килимчета за баня — розови, с патета и рибки, хвърлени на пода край коритата ни. Е, и чудовищният агрегат китайско производство, съчетаващ в себе си лампа, малък черно-бял телевизор, радиоприемник и още някакви чаркове. Лампата светеше, телевизорът също работеше, макар и да показваше само бял шум. Радиото грухтеше, от време на време изплювайки отделни нечленоразделни срички:
— Син… бай… сем… иц… ка… ец… Китай, ясна работа… Появиха се Дава и Мимар — същите онези „будни монаси“. Всеки носеше по ведро с гореща вода, които изляха бавно в коритата. После Мимар (впрочем може би това беше Дава) извади сива торбичка, развърза я и сипа във водата някаква сушена трева.
— Какво е това? — попитах Котя недоверчиво. — Древна тибетска медицина. Не знам защо гледаш с такова подозрение! Някакви треви. За аромат. Или за здраве.
— И как иначе да те гледам? — свих рамене аз. Междувременно монасите излязоха, все така дистанцирани и безмълвни.
— Лъгал си ме през цялото време, откакто те познавам! Преструваше се на обикновен човек! А после се опита да ме убиеш! Можеш ли да ми обясниш това по някакъв начин?
— Мога — отговори Котя с необичайно сериозен тон. И след кратко мълчание добави:
— Питай — ще отговарям. Лесно е да се каже „питай“! Вече ми се беше натрупало такова количество въпроси, че отначало се обърках. Котя чакаше търпеливо, отпуснат в коритото си.
— На колко години си? — попитах аз.
— Какво пък се хвана за това? — учуди се Котя.
— Нали вече ти казах — на повече, отколкото изглеждам.
— Помня. Но конкретно? Колко? Котя си пое дъх със свистене. Отметна глава така, че удари тила си в ръба на коритото, и рече мрачно:
— Четирийсет и девет. Кой знае защо, веднага му повярвах. — Две световни войни и революции — казах аз ехидно.
— Куратор… Та ти си само с четвърт век по-голям от мен! А защо лъжеше?
— Редно е кураторите да са стари — каза Котя.
— Стари, мъдри, опитни. А аз станах куратор само преди двайсет и три години… Как да ме уважават при това положение?
— А как стана куратор? — попитах аз, вече започвах да се досещам това-онова. Котя въздъхна. Свали си очилата, кой знае защо ги потопи в горещата вода и ги окачи на ръба на коритото.
— Е? — окуражих го аз. — Аз… изтриха ме. Акушерът беше от Аркан, сега работи в друг свят, не при нас… — Котя помълча малко.
— Станах функционал… само не се смей… функционал-музикант.
— Какъв?
— Музикант.
— Цигулар? — попитах с ирония.
— Саксофонист. Замълчах, не знаех какво да кажа. А Котя продължи замечтано: — Да можеше да ме чуеш как свирех! Имах много рядък инструмент — бас-саксофон…
— Изработка на Страдивариус? — Ако ще се подиграваш, няма да ти разказвам нищо! Вдигнах ръце примирително.
— Извинявай. Изплъзна ми се от устата. Изобщо не знаех, че има различни видове саксофони. — Има седем вида. Най-разпространените са тенор и алт… А басът е голяма рядкост. Точно на него свирех.
— А какво се свири на него? — продължавах да недоумявам аз. — Ами… има най-различна музика за саксофон — отговори Котя уклончиво.
— Но аз предимно импровизирах. Свирех… — той замълча, но все пак довърши: — … в ресторант.
— Джаз — музиката за дебелите — промърморих аз.
— Аха — изсумтя Котя. — Нима още не си разбрал, че всички ние сме прислуга? Каквото е съдържателят на хотела, това е и собственикът на ресторант, и митничарят на кръстопътя между световете. Ето и аз… учех в журналистическия факултет, мечтаех да работя в „Комсомолска правда“ и изведнъж — станах никой. Два дни се скитах по улиците, добре поне, че беше лято. А после ми позвъниха… знаеш, тогава нямаше мобилни телефони. Тогава бяхме Съветски съюз, Брежнев скоро беше починал, на власт беше Андропов… Знаеш ли кой е Андропов? Откъде да знаеш… Той беше ръководител на КГБ, веднага започна чистка. Арестуваха всякакви рушветчии, уволняваха онези, които се занимаваха с лични дела през работно време… отцепват например магазина и киното и проверяват дали човек е в отпуска или през това време трябва да е на работа…