— Той изведнъж стана сериозен. — Граници, митници… все строим и строим стени. Вредят на простите хора, а за бандитите така или иначе не са преграда… кому е нужно това? Ама че странна работа. Той като че ли говореше искрено и бях напълно съгласен с думите му. Но всичко звучеше някак изкуствено, като от трибуната. Неволно си спомних за политика Дима. Нима при всички тях това е професионално изкривяване?
— Никому не е нужно — все пак се съгласих аз.
— Ето например да вземем Вероз — като одеяло, направено от кръпки е, а почти няма истински граници — продължи Саша, ловко режейки пастърмата.
— Такъв чуден, уютен свят… Знаете ли, понякога си мисля дали да не се преселя там?
— А как научихте за функционалите? — попитах аз.
— За другите светове? — Длъжността ми го изисква — усмихна се широко младежът.
— Когато станах референт на Пьотр Петрович, той ме осветли по въпроса.
Сам разбирате, работата изисква да бъда навсякъде с шефа! Стори ми се, че основното в думите му беше „референт на Пьотр Петрович“. Това беше разпознаване по системата „свой-чужд“. Сякаш се предполагаше, че функционалът би трябвало да знае нещо… и да реагира. — И как е той? — попитах аз, без дори да уточнявам за кого питам.
— Оправи ли се? Със сигурност неведомият Пьотр Петрович, на когото по щат се полагаха референти, беше поне на петдесет. А на тази възраст, още повече сред чиновниците на границата между бизнеса и политиката, няма абсолютно здрави хора. Саша примигна и каза:
— Пфу-пфу. Започна да пие водица, да пази диета…
— Карлсбад? — предположих произволно. И отново уцелих.
— Да, както обикновено…
— Ето сега вече станах окончателно „свой човек“ за Саша. Престана да го тревожи и свободата ми на придвижване, и това, че не ме е познавал. След като отвори бутилката и се поотпусна, той попита:
— Чували ли сте вица за функционала-гинеколог?
— Е? — неопределено попитах аз.
— Функционал-гинеколог тича в кабинета на свой колега и казва: „Ела с мен! Имам такава пациентка…“. Цялата беда на вицовете на отделните общности е, че те са преработени от обикновените вицове. Дори и да не си побъркан поклонник на книгите за Хари Потър или на играта „Magic: The Gathering“, или, опази Боже, на рап музиката, така или иначе знаеш всичките им вицове. Смени Чапаев с Потър, а Петка — с Рон, Пугачова — с Тимати или Децл* — и готово. Така и се създават те.
[* Тимати, Децл — популярни руски рап певци. — Бел.прев.]
От учтивост все пак се усмихнах. И разказах умерено пошъл виц за съденето на твърде любвеобилен грузинец. Саша жизнерадостно се закикоти, подавайки ми бутилка бира. Явно беше доволен от компанията, която му се е паднала. Честно казано, и аз бях доволен. Пихме бира. Няколко пъти излязохме да пушим — почерпих спътника си с реквизираните от колата на Котя „Трежър“ и заслужих още един одобрителен поглед. Бирата не ни стигна и Саша предложи да вземем още от вагон-ресторанта. Разбира се, там не се намери английски ейл, но както е известно, след третата бутилка на човек му се занижават критериите и всички бири му стават еднакво вкусни.
Някъде към два през нощта легнахме да спим — в най-благодушно настроение. Александър мигновено захърка, но на фона на тракането на колелата това някак си не ме тревожеше особено много. Вентилацията във вагона работеше, което е нещо рядко срещано в украинските влакове. Подложил ръка под главата си, аз лежах по гръб и гледах в пробягващите по тавана отблясъци на лампите — приближавахме се към някакъв град. Интересно нещо… От всички възможни пътници да ми се падне такъв, дето знае за функционалите? Освен това ловко ме заприказва. Съвпадение? Или капан? Аз се бях измъкнал от системата. Бях нарушил законите на функционалите. Направо можеше да се каже, че бях започнал метеж. Победих полицая Андрей, убих „акушерката“ Наталия, а после успях да се измъкна от куратора… от бившия си приятел Котя. Разбира се, ако се изхожда от здравия разум, съвпадението е малко вероятно и Саша ми е пробутан да ме шпионира. Но, от друга страна, ако се разчита на здравия разум, аз отдавна трябваше да съм на болнично легло и да бълнувам — защото нима може да се повярва в други светове, към които водят тайни врати, сновящи из града функционали и управляващите всичко това тайнствени експериментатори?
Вдигнах ръка и погледнах сънено стоманеното пръстенче, надянато на пръста ми. Всичко, което беше останало от моята „функция“… Трябваше да поспя. Едва ли спътникът ми, случаен или пробутан, се канеше да ме нападне през нощта. Нямах усещане за опасност, а се доверявах на интуицията си. На другия ден щях да пристигна в Харков, да потърся Василиса — странна жена, но някак внушаваща доверие… Влакът все повече забавяше скоростта. В далечината се разнесе железният грохот на гаровите високоговорители: „Бърз влак номер деветнайсет… Москва — Харков… пристига на втори коловоз…“. По стената се плъзна ярък правоъгълник светлина, изтръгвайки от мрака захвърлените ми върху мрежестия рафт обувки и свитите на кълбо до тях чорапи (да, аз съм свиня, извинявайте!). Надигнах се на лакът и посегнах към неиздърпаната докрай завеса. И неволно погледнах към приближаващия се перон.