— Знам и за Съветския съюз, и за Андропов. Арестували са — и правилно са постъпвали — казах аз. — Нима корупцията е хубаво нещо? А ако при нас някой отидеше на кино през работно време… какво ти кино, само да стане, за да се почеше по задника, и Андрей Исакович веднага го изхвърляше на улицата с шутове! Котя се изкашля и известно време ме гледа замислено. После каза:
— В някаква степен, разбира се… Но това няма връзка с историята. Накратко — бях сигурен, че съм станал жертва на КГБ. Че се опитват да ме побъркат или просто се гаврят… Искаше ми се да го попитам защо КГБ изведнъж ще вземе да се гаври с един студент, но се уплаших, че Котя отново ще се впусне в скучни и съвсем излишни спомени, затова премълчах.
— Минавах покрай една телефонна будка — продължи Котя.
— И изведнъж телефонът в нея звънна. Един такъв железен уличен телефон… в него трябваше да се пусне монета от две копейки… Смяташе се, че на такива не можеш да позвъниш, защото нямат номер. Всички знаеха, че на запад можеш да позвъниш на уличните телефони, защото често го показваха по филмите, но у нас, кой знае защо, не беше възможно. Но този телефон звънна…
Приближих се и вдигнах слушалката. Той замълча.
— Казаха ли ти адрес, на който да се явиш?
— Да. Там намерих странна постройка — малка двуетажна къщичка от червени тухли и покрив, покрит с желязо. Беше притисната между две дванайсететажни панелки, представяш ли си? По онова време у нас не строяха така. Не щадяха старите къщи, веднага биха я срутили…
— И сега биха я срутили — отбелязах. — Земята е скъпа.
— На първия етаж имаше магазин за музикални инструменти — продължи Котя. — Приближих се, поразгледах… и си избрах саксофон. Сам не знам откъде ми хрумна. Но изведнъж разбрах, че е създаден за мен…
— Котя се изкикоти.
— Качих се на втория етаж, а там беше страшен бардак — разбити прозорци, мазилка по пода, някакъв раздрънкан диван… Седнах на него и започнах да свиря. Никога не съм имал музикален слух. Като дете майка ми ме заведе при някакви познати музиканти, но те веднага й казаха, че не бива да се измъчват и детето, и пианото… А тогава просто седнах и засвирих. Гладен, неразбиращ какво се случва — седях и свирех. След три часа при мен дойде акушерът ми… Вече не го прекъсвах. Слушах как Котя започнал да свири пред публика — понякога в най-обикновени, човешки заведения, но по-често в ресторанти и клубове, държани от функционали. Той свирел за функционалите и за хората, ползващи се от нашите услуги. Така изминала половин година. После Котя се запознал с куратора.
— Той се казваше Фридрих. Изглежда, беше австриец. Много приятен мъж всъщност… — Котя помълча. — Не че чак се сприятелихме, но винаги е приятно, когато те ценят… дори и за незаслужен талант… Той обикновено идваше с девойка на име Лора. Обикновена девойка, не функционал… много красива. Много. Той отново замълча.
— Ти си го убил — казах аз.
— Да.
— Заради девойката?
— Да.
— Защо?
— Защото първо той уби Лора. Когато разбра, че му е изневерила… с мен.
— Котя се усмихна. — Едва по-късно научих, че това не е била първата й измяна и че не ме е възприемала сериозно. На Фридрих, изглежда, му бяха омръзнали непрестанните й изневери, редуващи се с истерии. Уби момичето… Знаеш ли, това изглеждаше като сцена от стар филм — хвърли я от скалите. Пред очите ми. А после много спокойно ми каза да не се поддавам повече на такива съблазни… Че нали е сериозен човек, не му харесва да бъде рогоносец…
Той понесе много леко тази ситуация. Но аз — не. И ме прихванаха братята. Като теб, когато убиха Настя. Нахвърлих се върху Фридрих, макар и да разбирах, че нищо няма да успея да направя… и изведнъж нещо се случи. Просто го удуших. Притиснах го към земята и го удуших. Той дълго време не умираше. Опитваше се да се изтръгне… — Котя замълча, после продължи:
— Така станах куратор. При мен… дойдоха. От Аркан. И ми обясниха, че щом съм ликвидирал предишния куратор, сега ще изпълнявам задълженията му. Съгласих се. Честно казано, бях ужасен.
— И често ли на кураторите им се налага… — Не довърших фразата. — Повече никого не съм убивал — поклати глава Котя.
— Никога. Това… това го правят акушерите или полицаите. Кураторът… е, на него самия не му е нужно. Постът е твърде висок. А когато се случи онова с теб… когато онази глупачка Иванова уби Настя, а ти я екзекутира… просто се паникьосах. Реших, че всичко се повтаря. Че ти ставаш куратор вместо мен. И се опитах… Извинявай. Няма да се повтори. Известно време седяхме мълчаливо — двама голи глупаци в каци с вече изстинала вода. После аз казах: