— Ясно. Но кажи ми едно нещо, Котя… Наистина ли ставам куратор?
— Не знам. — Котя помълча.
— Но ти определено придоби някакви способности — след като успя да се разправиш с акушерката. А аз… аз губя своите. В гласа му се усещаше лека паника.
— Ще ти подаря саксофон — казах аз. — Ще халтурничиш по ресторантите. А нощем ще пишеш скандалния роман „Учителката по пеене“. Ти си точно във възрастта, на която се поддават на еротични фантазии. — Аз ще му се поддам — казаха тихо откъм вратата.
— Така ще му се поддам… Здравей, Кириле. Обърнах се към вратата и смаяно се вторачих в Илан. Да, разбира се, помнех, че те бяха заедно. И беше логично да предположа, че са останали заедно. — Извинявайте, че ви попречих. — Илан се усмихна и хвърли на пейката до вратата купчина сивкави кърпи. — Но ми е някак неудобно да се присъединя към вас, а ми е интересно да ви послушам.
— Ей сега ще дойдем — каза Котя с леко подмилкване. Изглежда, неговото положение на куратор, с което Илан явно вече беше наясно, не беше променило много отношенията им.
— Хайде, момчета. Аз също имам въпроси.
— Илан ме погледна и в очите й се мярна болка. — Кириле… моите съболезнования. Кимнах неловко и отговорих:
— И моите… също.
7
Има дрехи, сякаш нарочно измислени, за да станат всеобщо световно мерило. Например дънките. Разбира се, има разлика между ушитите във Виетнам през четвъртата, неофициална смяна на „Вранглер“, и украсените с имитации на скъпоценни камъни от Сваровски „Долче & Габана“ (ушити, впрочем в същия този Виетнам или в съседния му Тайланд). Но ако се оставят настрана крайностите, то дънките се носят от мъже и жени, от милионери и просяци, манекени и собственици на бирени коремчета. Баща ми някога ми каза мрачно, че Съветският съюз се е разпаднал заради дънките, или по-точно заради липсата им. Не знам, може и да е прав, не си представям как изобщо е възможно да се живее без дънки! Даже си мисля, че дънките са тази вещ, с която Америка ще се оправдае пред Страшния съд заради кока-колата и хамбургерите. Има дрехи, които са национални, сувенирни. Такива са любимата на украинците фофудя* и шотландският килт. Шотландците упорито носят поли на тържествени приеми, младите украински краеведи възраждат в страната интереса към фофудята, но всичко това си остава само дан на традицията.
[* Фофудя — източна дреха от златотъкана материя. — Бел.прев.]
А има дрехи, които сякаш не са особено екзотични, но не виреят на чужда почва. Като например мъжкия халат. Задължителен атрибут на ленивата източна нега. Най-добрият приятел на върналия се вкъщи английски джентълмен. Но в Русия, която вечно се люшка между Европа и Азия, той така и не се прихвана. Ние сме твърде суетливи, за да ходим в халат през лятото — а и руското лято е кратко и дъждовно. През зимата в домовете ни е или толкова затоплено, че не е нужен никакъв халат, или е твърде студено и халатът не спасява. И ето че започнаха да го заместват избелелите спортни екипи… а ако вкъщи „всички са си свои“ — направо увисналите гащета. Общо взето, аз не умеех да нося халат и се чувствах неловко в него. Като човек, който за пръв път в живота си се е вмъкнал в костюм, сложил е вратовръзка и е отишъл на сериозен официален прием. Нищо не му е ясно — как да стане, как да седне, как да реагира на висящата на врата му примка. Та и аз се чувствах като дръвник в плътния мек халат — когато сложех крак върху крак, разбирах, че не представлявам най-красивата гледка, когато се протегнех, демонстрирах неокосмена и не особено мускулеста гръд. Макар че обстановката напълно съответстваше на халата. Седяхме в стая, където стените бяха покрити до средата с ламперия от тъмно дърво, високият таван също беше дървен, креслата и диваните бяха кожени, огромната камина с пламтящи в нея дърва беше облицована с потъмнели от времето и от огъня керамични плочи с рисунка. Няколкото шкафа със солидни дебели книги, издадени преди сто години и тогава четени за последен път, и масивният полилей над главите ни, където слабо мъждукаха извити като свещи лампички, окончателно ни пренасяха от будисткия манастир в стар английски клуб.
— Виж ти, какви вкусове си имал — промърморих аз, опитвайки се да се настаня по-удобно в креслото. — Класически… Да не си учил в Оксфорд?
— Това е от някой предишен куратор — каза Котя.
— Проверявах книгите, всичките са издадени не по-късно от хиляда осемстотин и пета година… Той взе от масичката цигарите, запали една и дръпна дълбоко. После каза: — Предполагам, че точно тогава са дошли при нас.