— Изслушай ни! Имаме добър план! — Властите на Твърд мечтаят да откъснат подчинените светове от Аркан — каза Котя.
— Засега не им се удава. За да постигнат успех, им е нужен свой човек в чужд свят. В идеалния случай куратор. И ако се съглася да вляза в съюз с тях, моите възможности и техните биотехнологии ще са решаващи! Земята ще излезе извън контрола на Аркан! Ние ще започнем да я управляваме сами. — Ние? Хората? Котя се усмихна.
— Ами да. Нима ние с теб не сме хора?
— А после, след като подчиним ресурсите на Земята, вероятно в съюз с Твърд, ще измъкнем от Аркан и моя свят — каза Илан.
— Най-важното е Твърд да се държат на разстояние, да не им се позволява да заемат мястото на Аркан… — Значи не възнамеряваш… — запънах се в опит да формулирам всичко по-ясно — да разрушиш всичко? Да превърнеш функционалите в обикновени хора например? Или всички хора във функционали? Или… е, да разрушиш всичко?
— Защо? — възкликнаха в хора Котя и Илан. Спогледаха се. Котя продължи:
— Ти май си прекалил със стари филми. Революционни. Защо трябва да се разрушава добре работеща система?
— За да се спасят функционалите… от робство. Погледнах към Илан. Тя сви рамене.
— Робството се състои в това, че ни командват от Аркан. В системата на „синджирите“, които ни привързват към нашата функция. А иначе… това е прекрасно. Нима не ти харесваше да си функционал? Харесваше ли ми? Спомних си как кулата ми лека-полека ставаше все по-уютна. Крепостта на митничаря. Как се отваряха вратите към другите светове. Патриархалният, викториански и Коледен Кимгим… А нали във Вероз, света на независимите градове държави, има още хиляди интересни места. Как тайнствената Бяла роза се превърна в хотел, хотелът — в сражение… Такова ярко, като на кино, където се проявих непобедимо и красиво, като Джеймс Бонд. Как на брега изпълзя гигантски калмар, как срещу него се носеше бронираната кола на спиртна тяга… Колко шумно, весело и вкусно беше в ресторанта на Феликс… А това е само един от многото светове! Резерватът — с топлото му море и безкрайните гори, чистия въздух и сияещите в нощта звезди… Антик — оживялата Утопия… Светове, светове, светове… Верига от светове, ширнала се пред мен.
— Разбира се, харесваше ми — казах аз. — Само… само да не бяха убили Настя…
— Подцених Иванова — рече Котя с горчивина.
— Аз съм виновен. Разбира се, вие също успяхте да разгневите всички, но… — Той тръсна глава. — Но да не говорим сега за това, Кириле. Не можем да възкресим девойката. Нека по-добре им разкажем играта! Погледнах го в очите, той не отклони поглед.
— Добре — съгласих се аз.
— Нека направим този свят по-добър. Поне този… ако не се получи веднага с всичките.
8
Как да се направи светът по-добър — това е нещо, което всеки разбира по свой начин. Но всички хора заедно знаят и разбират, че в този по-добър свят няма да им се налага да работят и ще ги обича и пази цялата огромна и щастлива земя. За съжаление всеки вижда различен път към построяването на такова прекрасно общество. И в края на краищата нито старанията на философите, нито усилията на социолозите са спомогнали за изобретяването на нещо по-жизнеспособно от класическата Утопия — в която дори и най-скромният земеделец има поне трима роби. На човечеството просто не му достига двуног добитък. Вече някак не е модерно да се превръщат в роби ближните ни, а още не сме се научили да създаваме роби от зъбни колела или белтъчини. Но веднага щом се научим, ще я имаме. Утопията. Тази, за която човечеството е достойно. Така и не разбрах какви все пак са отношенията на Котя с монасите от будисткия манастир, за какъв го смятаха и защо му прислужваха. Но на сутринта всичките ми дрехи бяха в идеално състояние, чисти и изгладени, а когато излязох от малката стаичка, в която нощувах, в „английската зала“ вече беше сервирана закуска. При това съвсем неотговаряща на миролюбивата религия: омлет, салам, кренвирши…
— Докъде си ги докарал монасите… — промърморих, поглеждайки към Котя. Той вече опустошаваше кренвиршите, като ги обливаше с кетчуп преди всяка хапка. И беше облечен така, сякаш е слязъл на закуска в помпозен хотел — панталони, сако, нова риза. Само дето не си беше сложил вратовръзка…
— Ако знаеш какво ми струваше! — отговори Котя с гордост.
— За обяд ще сварят кокошка!
— Жива? — предположих, докато си сипвах от омлета — изстинал, но изглеждаше вкусен. Котя се изкикоти.
— Илан още спи — каза той, макар че не го бях питал.
— Ще изчакаш ли да стане, или ще тръгваш?