— Ще хапна и тръгвам — казах аз, като погледнах накриво малкото прозорче. Зад него се виждаха сивият студен изгрев и оцветените в розово върхове на планините. Дощя ми се да чета Рьорих и Блаватска.
— Ще те преместя в Москва — каза Котя.
— Става ли? Оттам има три удобни прохода за Оризалтан. Там ще намериш Андрюшка…
— Той сложи един плик пред мен. — Тук има писмо. Можеш да го прочетеш, не съм го залепил. Взех плика — старинен, с марка с надпис „Поща на СССР“ — и го прибрах в джоба си. Котя продължи:
— В писмото моля Андрюша да ти осигури безопасен преход до Твърд и контакт с някой от ръководството им. Неофициално, разбира се. Но каналът е проверен, използван е многократно.
— А аз си мислех, че човек не бива да си има работа с религиозни фанатици…
— Умолявам те, Кириле! — изсумтя Котя.
— Фанатиците тичат и изпълняват заповеди, а ръководството винаги е вменяемо. Сигурен съм, че ако можем да съперничим на Аркан, те бързо ще влязат в преговори.
— Тогава какво да правя? Да моля за помощ? — попитах аз, чоплейки омлета. Не, все пак не беше вкусен.
— Ами да. Така и така… ти си функционал, прекъснал връзка с функцията си. И тъй като си приятел на куратора, убедил си и него, тоест мен, да тръгне против Аркан. Разказал си ми за посещението си там, за злата акушерка Иванова… и аз съм се трогнал. И ето че сме готови да се изправим срещу Аркан. Трябва само да узнаем как да правим хората функционали…
— Или функционалите — хора. Котя се усмихна.
— Именно! И да откриваме пришълците, да затваряме проходите между световете…
Работата е много. Но ние сме готови да приемем тук делегация от Твърд и да й осигурим транспорт и пари.
— Те ще се побъркат в нашия свят — казах аз.
— Не е изключено! — отговори весело Котя.
— Но могат да се напънат, да се помолят и да се адаптират.
— И ще ми дадат отговор? Веднага?
— Едва ли — поклати глава Котя.
— Бюрократите са навсякъде. И при църковниците ги има. Така че, когато изложиш позицията ни, върни се на Оризалтан. Или поживей при Андрюша — той е гостоприемен човек, — или отиди в Москва. Честно казано, не знам как ще ти бъде по-спокойно.
— А как да поддържам връзка с теб? — Когато се появиш в нашия свят, ще го усетя — отговори Котя.
— Но за всеки случай… ако изгубя тези способности… Той измъкна от джоба си черен кожен визитник — абсолютно немислим предмет за предишния Котя. Подаде ми сребрист правоъгълник. Там имаше само номер. Дълъг номер.
— Сателитен — каза той. — Какво да направя? Защо да се отказвам от техниката?
— Аха. — Прибрах визитката.
— Яко. Котя и сателитен телефон — това също беше странно. Доста по-странно от факта, че е куратор на функционалите на планетата Земя…
— Аз също не смятам да безделнича — поясни Котя.
— Сега ще имам разговор с един политик…
— С Дима — блеснах аз с ерудиция. Котя се изкикоти.
— Ти си като човек, който се е сприятелил с един китаец, а после е срещнал друг и казва: „А аз се познавам с господин Сун Вин — знаете ли го?“. Не, Котя. Ще имам по-сериозна среща. С Пьотр Петрович… ако това име ти говори нещо.
— Предай поздрави на Саша, референта му — отвърнах аз. Котя се запъна и ме погледна с явно смайване.
— Охо… И кога успя… впрочем както и да е. Може би и вратовръзки умееш да връзваш? Той извади от джоба на сакото си завита на руло копринена вратовръзка, златиста, с едва забележими виолетови рибки. Явно скъпа.
— Умея — отговорих.
— Завързвах връзките на баща ми. Той все молеше ту мен, ту майка ми да му ги завързваме.
— А аз така и не се научих — рече Котя. Безмълвно премерих вратовръзката на себе си и направих най-елементарен възел.
— Благодаря — каза Котя и си я сложи.
— А ти вземи сакото. Не върви да се разхождаш из Москва само по риза. Във вътрешния джоб има пари… Сакото лежеше на пейката до стената. Не беше за много студено време, пролетно-есенно, от плътна сива тъкан и с копчета, но едва ли щеше да ми се наложи да се мотая много из Москва.
— Така… при кого да те изпратя? — размишляваше на глас Котя.
— Някой, който не знае нищо за теб.
— Функционал? И да не знае нищо? — попитах със съмнение.
— Възможно ли е такова нещо, Котя? Струва ми се, че всички четат „Ежеседмична функция“.
— Не — поклати глава Котя.
— Има такива, които съзнателно странят от живота на функционалите, играят си на „човешки живот“. Има и просто равнодушни, които живеят вече стотици години и са потънали в увлеченията си: събиране на марки с изображения на орхидеи, отглеждане на редки декоративни сомчета или бродиране на портретите на велики писатели… Има и неграмотни функционали.