— Неграмотни? — възхитих се аз.
— Аха. Но те по принцип са в Азия и Африка. А аз ще те изпратя в Оризалтан през Москва…
— Котя се замисли, смръщил чело.
— Данила ще те прехвърли, но ще те познае. Анна може и да не те познае, но… виж, Николенка със сигурност няма да те познае!
— Защо? — попитах кисело.
— Той има алтернативен подход към информацията. — Котя се усмихна хитро, като човек, който не желае преждевременно да разкрива тайната на известен му фокус.
— Всичко е наред, добър митничар е. Ако все още бяхте колеги, щяхте да си другарувате по съседство — той е в Марина горичка… Ето го адреса… Той измъкна от джоба си още една визитка; бързо, без да се замисля, написа нещо на обратната й страна и ми я подаде. Погледнах: „От родилен дом 9 се завива…“ и още три реда указания. Неволно си помислих, че такава добра памет е подозрителна. Изглежда, Котя предварително беше решил всичко — къде и при кого ще ме изпрати. А сега само си придаваше важност. Или пък кураторът познаваше добре всичките си митничари? Или просто Котя обичаше да ходи в други светове и помнеше най-интересните проходи? Не, не е възможно да се хванеш с някого да правиш война на световете, а да не му се доверяваш! Нямах друг изход, освен да се доверя на Котя…
— Само сателитна снимка липсва — отбелязах аз.
— Тя нямаше да ти помогне с нищо — махна с ръка Котя.
— На нея щеше да има осветяване или някакъв друг дефект на изображението. Охо! Не знаех за тези работи… Впрочем сигурно не бях успял да науча много за живота на функционалите…
— Надявам се, че този Николай няма да ме познае… — промърморих аз.
— Залагам си главата. Делата на функционалите изобщо не го вълнуват.
— А ще видя ли кулата? Или пак… осветяване? — Доколкото знам — да. Но на теб са ти останали някои способности. Та нали намери дома на Василиса! Кимнах. Хем не ми се тръгваше, хем безумно ми се искаше да видя нормалния, обикновен свят. — Значи намирам Николай…
— Аха. Показваш му визитката, в края на краищата. Ако се наложи, нека звънне, ще му дам указания. — Котя се усмихна. — Николай ще ти обясни как да намериш Андрюша в Оризалтан. А там ще му връчиш писмото и ще го помолиш да осигури преговорите с властите на Твърд. Кимнах отново — като порцелановия китаец от приказката на Андерсен*. Ох, неслучайно той си нямаше име — този, който през цялото време кима, не е достоен да има име.
[* „Овчарката и коминочистачът“ — Бел.прев.]
— Само да не си насадим на главите упоритите попове вместо арканците… — казах аз по-скоро по инерция, отколкото за да споря с Котя. Но сега в главата ми се въртеше само едно — Москва! Как успяха да ми омръзнат Харков, Нирвана, Янус, Полша, и колкото и да е удивително, дори Тибет! Профучах по този странен маршрут между три страни и три свята, хвърляйки бегли погледи наляво-надясно, и почувствах единствено раздразнение. Интересно защо? Твърде бързо ли беше? Не, случвало ми се е да получавам удоволствие и от много кратки пътувания. Твърде много? Едва ли. С Ана пътувахме из Европа с автобус, беше хубаво, останахме доволни. Нима пътешествието трябва да има правилни начало и край? И не трябва да е нетърсено и нечакано? Навярно е така. Ето че и Тибет не ми носи никаква радост, и в Полша някак не се получи (шестото чувство ми подсказваше, че ако полицаите не ни бяха попречили, вечерта ни с Марта щеше да си я бива!). Може би сега, тръгвайки към Твърд по определен и съгласуван маршрут, ще мога да получа от пътешествието поне някакво удоволствие?
— Пращай ме, Котя — казах аз.
— И… когато се върна от твоя Арасултан — веднага ме тегли при себе си. Разбрахме ли се? Котя кимна. Стана и избърса устни със салфетка. — Разбрахме се. Ще те оставя съвсем наблизо, до родилния дом… Ръката му започна да шари из въздуха, сякаш изписваше руни. Към пръстите му посегнаха синкави пламъчета и аз неволно си помислих, че от Котя би излязла ходеща реклама на „Газпром“. А ако живееше в Америка — герой от някакъв комикс. „Човекът-горелка.“ Изкикотих се и Котя ме погледна с подозрение. Забавно. Все пак не му се доверявах докрай… Както и той на мен…
— Готово — каза Котя, отстъпвайки. Надписът пламтеше бледо във въздуха. Пристъпих напред и си помислих, че ако Котя иска да ме унищожи, има прекрасна възможност. Сега ще изляза във вътрешността на доменна пещ, на дъното на езерото Байкал или в дълбините на планината Урал — и край… В последния момент се досетих да отворя уста и да си поема дъх — като в стремително излитащ самолет. Ако наоколо имаше вода или кипящ метал, това така или иначе нямаше да промени нищо… Напразно заподозрях Котя в коварство. Вдишах дълбоко свежия московски въздух, закашлях се и си помислих, че с водата нямаше да е много по-зле. Как го дишаме това? Цял живот? Започнаха да ми сълзят очите, но не от въздуха — право в лицето ми биеше ярката светлина от лампата до портата. Наоколо беше още тъмно — естествено, в Москва времето навярно изоставаше с три-четири часа. Ранно утро, късна есен… Падаше снежец, дребен като грис. Даже не беше студено, а хладничко. Стоях до решетъчна порта с табела „Родилен дом №9“. В малката будка на охраната светеше, а на две крачки пред решетката от крак на крак пристъпваше млад мъж, облечен също не според сезона, като мен. Когато се обърна и ме погледна, мъжът ни най-малко не се учуди. — Жена? Погледнах табелата и неуместно изтърсих: