— Мъж. В смисъл — аз съм мъж. А там… да, жена ми. Мъжът като че ли беше готов да слуша всякакви; дрънканици в момента.
— Първи?
— Аха — казах напосоки. — А на мен втори. Или втора.
— Той се изкикоти.
— Нямам вяра на докторите, един път вече чакахме дъщеря… Измръзна ли? Свих неопределено рамене и получих метална манерка с оловна капачка.
— Пийни си. Все така ошашавен, послушно отпих. Конякът потече по гърлото ми тежко и горещо. Мамка му, не още от сутринта!
— Пушиш ли?
— Аха… — Почерпи се. Цигарата от кутията силно „Марлборо“ с бандерол вече взех напълно съзнателно. Трябваше да притъпя с нещо гадния вкус в устата си. Никога не бях пил коняк сутрин — и правилно съм постъпвал!
— Дъщеря е добре, двама сина също е страхотно — разсъждаваше мъжът.
— Ех, бих отишъл на раждането, честна дума, не ме е страх! Но жена ми не искаше. „А ако изведнъж вземеш, че ме разлюбиш? — каза.
— Случвали са се такива неща…“ Тя ми е умничка, всичко изчете за раждането… Той отпи от коняка и добави непоследователно:
— Всички жени са глупачки! Как ли пък няма да я разлюбя… Дръпнах си няколко пъти от цигарата и се огледах крадешком. Така… трябва да тръгна покрай оградата на родилния дом…
— Успех — казах му.
— Аз май ще тръгвам. На мен такова… казаха ми, че още е рано. Да съм дойдел следобед.
— Да, на мен също — призна мъжът.
— Но аз ще постоя да попуша. После ще надникна да видя какво става. Току-виж са сбъркали. А? Нямам им никаква вяра на докторите… Стиснахме ръце за довиждане и аз тръгнах покрай оградата, оставяйки словоохотливия татко да дочака новини от ненадеждните лекари. Колкото и да е странно, тази среща ме развесели. Вървях и се усмихвах. Хората изобщо не подозираха за съществуването на функционалите. Живееха и се радваха. Работеха и раждаха деца, излизаха в отпуски и спестяваха за нови коли, печаха на вилите си шишчета и играеха с приятелите си на преферанс. Функционалите за тях бяха същата глупост, както Човека-паяк или трансформърите. И изобщо не беше сигурно, че биха сменили живота си за нашите чудеса… Макар че не. Биха го сменили. Има една чудесна награда — много, много дългият живот. И тази награда ще натежи над всичко останало. Виж, ако го имаше и едното, и другото. И способностите, и свободата… Но всъщност ние с Котя точно с това сме се заели. Нали? Замислен, допуших цигарата и я хвърлих в една локва поради липсата на кошче в полезрението ми. Интересно защо човек, ако реши да направи боклук, все пак ще запрати угарката си или смачкан пакет от чипс някъде във вече съществуваща купчина боклук? В краен случай в яма или локва, край пътя или в канавката. А онзи, който прави боклук посред пътя или на тротоара, предизвиква всеобщо възмущение. Навярно в дълбината на душата си всички, даже най-немарливите, разбират, че да се прави боклук не е хубаво!
— И къде е тук кулата? — промърморих, озъртайки се под светлината на редките улични лампи. Жилищна кооперация, трансформаторна подстанция, още една кооперация… О! Това не беше кооперация. Тясна триетажна сграда — един вход, по три прозореца на всеки етаж — това изобщо не беше жилищна кооперация. Това беше още един вариант на митническа кула! Разбира се, след къщурката на Василиса в Харков можех и да не се учудвам. По-скоро моето обиталище изглеждаше необичайно стилно, дори гледано откъм Москва — истинска кула, макар и водонапорна. Но в къщичката на Василиса се усещаше мирисът на друг свят. Чувстваше се _функцията_. Пък и нейното увлечение по ковачеството беше налице. А това тук беше най-обикновена сграда. Само че доста занемарена, както се казва, „пролетарска“ сграда. На прозорците имаше мръсни завеси и саксии с повехнали цветя. На покрива се виждаше някаква крива антена. Вратата на входа беше дървена, стара, обкована с желязо, боядисвана неотдавна, но с калпава кафява боя, вече започнала да се лющи, разкривайки син цвят отдолу. Бравата — евтина, механична. Впрочем вратата така или иначе беше отворена. И отвътре се носеше нечий скърцащ глас: