— Между другото, това е вече втори случай за тази година. Седях без интернет три часа! А вие отказвахте да дойдете!
— Но защо ви е интернет посред но… — започна и веднага млъкна нечий уморен глас.
Предпазливо влязох във входа. Вонеше на котки. Те едва ли живееха тук реално, това беше само имитация, мимикрия. Качих се по нащърбените стъпала до площадката на първия етаж. Тук имаше само една врата — също полуотворена. През протрития дерматин стърчаха снопчета синтепон. Табелката с надпис „1“ висеше на един винт. Отвътре струеше светлина. Надзърнах и тихичко влязох. Влизаше се направо в стаята, без никакво антре. Тя беше много голяма, отрупана с вехтории, но удивително чиста. Изглеждаше като въплътен рай за побъркан на тема компютри тийнейджър.
В единия ъгъл имаше голямо незастлано легло. Нямаше да е зле да поизгладят възглавниците и да изпънат одеялото… изглежда, на това легло падаха и веднага потъваха в сън. В другия ъгъл — модерна готварска печка. Неизползвана. На искрящата стъклокерамика стоеше обикновена микровълнова фурна с отворена вратичка. Направо на стъклената поставка лежеше четвъртинка пица. В третия ъгъл имаше як шкаф с книги. Разноцветни разрошени томчета фантастика съжителстваха с някакви технически упътвания с меки обложки и сериозни тъмнозелени томове с академичен вид. В четвъртия ъгъл — е, там беше крайъгълният камък на помещението. Огромна компютърна маса. Системен блок с такъв размер, че в него можеше да се помести нелош сървър. Два грамадански монитора. Принтер и скенер. Кафеварка — стори ми се, че е свързана с USB кабел към компютъра, но предпочетох да реша, че ми се е привидяло. Но поставката под чашката за кафе вече без никакво съмнение беше свързана с компютъра. Виждали сме такива джаджи, продаваха ги със стотици преди Нова година и двайсет и трети февруари, най-добрият подарък за младия сисадмин и неговата млада сисадминица… И всичко това беше разположено съвсем леко и незабележимо на масата. Нали ви казвам — това беше истинският център на стаята, нищо че беше в ъгъла. А пред масата имаше Кресло. Именно Кресло, с главна буква. Нещо ми подсказваше, че тази исполинска конструкция от тъмна кожа, издигаща се над лекомислени колелца, не може да се купи просто ей така. Сигурно може да се поръча някъде в Италия срещу много големи пари. Това беше не просто място за седене, върху което да си отпуснеш задника, а нещо като пашкул с извънредно висока облегалка, издадени напред „ушички“ в района на главата и страшно широки подлакътници. Общо взето, намерете снимка на Рокфелер или Чърчил зад работното писалище и ще разберете какво имам предвид. Но в шедьовъра на мебелното изкуство седеше съвсем не тийнейджър, който би изглеждал уместно в тази стая, и не шкембест началник, който би бил в хармония с креслото. В коженото чудовище се беше вместил като изсъхнал орех в корубата си мършав белокос старец с увиснали на коленете панталони и захабена риза с къси ръкави. Пред него стояха двама младежи, мои връстници, в униформи с надписи „Корбина телеком“ на гърбовете. На ъгъла на бюрото, между стареца и младежите, лежеше някакъв документ.
— Няма да подпиша приемателния протокол — казваше старецът с явно удоволствие.
— Имаме договор за денонощно обслужване. А аз бях без интернет три часа!
— Два часа и двайсет минути…
— Няма значение! Дойдохте късно, оправяхте го дълго!
— Господин Цербиков, къщата ви е стара, всички комуникации са изгнили…
— Тази къща ще ви надживее, младежи! — възкликна весело старецът и аз си помислих, че прогнилият заядлив дръвник е напълно прав: къщата щеше да издържи дълго, много дълго… В този момент погледът на стареца се плъзна към мен. Изглежда, възрастта ми даде повод да зачисли и мен към интернет провайдърите.
— А вие какво можете да кажете? — възкликна пламенно дъртакът.
— Аз съм по друг повод, Николенка — казах, като потрепнах от така братското обръщение към стария скандалджия.
— Само трябва да вляза през една врата и да изляза от друга. Старецът примигна. После безмълвно подписа документа. Единият от младежите го взе, като не успя да сдържи въздишката на облекчение, и двамата корбинци хукнаха към вратата. Намигнах на страдалците. В отговор младежът, сграбчил приемателния протокол, измъчено завъртя очи. Така е. Да отговаряш за техническата поддръжка е най-ужасната работа. А ако се намери някакъв такъв инатлив скандалджия, става съвсем зле… Вратата хлопна след интернетаджиите, стъпките им затропаха по стълбите. Явно бързаха да се ометат оттук.