В самото му начало, там, където би трябвало да спре последният вагон, стоеше група младежи, десетина-дванайсет души. Всичките късо подстригани, гологлави, с леки шлифери или къси кожени якета. Оглеждаха внимателно вагоните. Лицата им ми се сториха смътно познати — не като физиономии, а като типаж. Уж всичко е като при всички останали, но леко прозира нещо чуждо. По-нататък перонът беше празен — не са чак толкова много хората, посрещащи среднощен влак в малко провинциално градче. Макар че… на трийсет метра по-нататък стоеше младеж, който изглеждаше така, сякаш случайно се е отделил от първата компания. На още двайсет-трийсет метра скучаеха двама спретнати младежи. По-нататък — още един. В далечината, над гарата, светеше мътно думата „ОРЕЛ“. Започнах да се обличам, като не откъсвах поглед от прозореца. Дънките, чорапите, обувките… Пуловерът. Погледнах сака си, но не го взех. Там имаше само парцали. Наметнах якето си, потупах се по джоба и усетих тежестта на портфейла. Това е, време беше да тръгвам…
— Да пикаеш или да димиш? — попита от кушетката си Саша, като спря да хърка.
— Аха… да пуша — промърморих аз.
— Спи…
И се измъкнах в коридора. Влакът все още забавяше, навлизайки в перона. Сега в него отпред и отзад ще влязат внимателни младежи… а до вратата на всеки вагон ще застанат по двама-трима. Не знам дали щях да се справя с тях, когато бях функционал. Сега със сигурност нямаше да мога. Не беше нужно да ходя на врачка, за да се сетя. Притичах по коридора, дърпайки студените алуминиеви дръжки на прозорците. Заключено… заключено… заключено… Четвъртият прозорец поддаде и падна надолу. Край мен преплаваха мокри релси и товарен влак на резервния коловоз, в люлеещия се конус светлина от тенекиената лампа на близкия стълб полъхна мокър снежен вихър… После улових погледа на късо подстриган младеж, застанал самотно на съседния коловоз. Той бавно, сякаш сънено, разтегли устни в усмивка и ми помаха с ръка. И без да се крие, свали от колана си радиостанцията. Тези, които бяха обградили влака, не допускаха грешки. Обсадата беше от всички посоки. Капанът се беше затворил.
— Кириле, къде си тръгнал?
— Прозявайки се, Саша се подаде от купето. Погледна към мен. Към прозореца. Съпроводи някого с поглед и присви очи. Усетът му за опасност беше като на див звяр. Впрочем едва ли и в най-непроходимите джунгли е толкова опасно, колкото в светлите и обзаведени с климатици коридори на властта и бизнеса…
— За теб ли са дошли? Кимнах и попитах:
— С тях ли си?
— От къде на къде? — възмутено възкликна Саша и аз, сякаш не бях изгубил умението си на функционал да усещам лъжата, разбрах: той говори самата истина. Той затова и се движи в своите кръгове на „политици и бизнес“, „бюрократства в държавните структури“, защото никога с никого не се е карал. Не е участвал в нито една схватка и е бил доброжелателен с всички, спазвал е неутралитет. Такива обикновено не се изкачват до самия връх, затова пък и никога не падат долу.
— Трябва да си тръгна — казах аз.
— Преследват ме. Влакът се разклати, изминавайки последните метри.
— Тръгвай — отвърна Саша с облекчение.
— Късмет! Ще се радвам да помогна, но…
— Хубаво е, че се радваш — казах аз.
— Ще помогнеш. Скочих в купето, взех сака си, изтичах обратно при отворения прозорец — вагонът тъкмо се плъзваше в сянката под решетъчен мост — и хвърлих сака навън. Изглежда, Саша си мислеше, че се каня да скоча през прозореца подир багажа си. Даже пристъпи към мен, за да ми помогне. Но аз дръпнах аварийната спирачка, което накара почти спрелия влак да засъска със спирачната пневматика и да спре с явно залитане. Върху главата на невинния машинист сега със сигурност се сипеха проклятията на събудилите се пътници.
— Скочих през прозореца — казах на Саша. — Видя ли? Саша помълча няколко секунди, облегнат на стената и почесвайки твърде стегнатия си за такава професия корем. Той не знаеше кой ме преследва и това страшно му пречеше да вземе решение. Аз като че ли бях „свой“, но трябва да умееш да се отказваш навреме и от „своите“… Не беше трудно да отгатна какви мисли се въртят в главата му. Доводите „за“ и „против“ това да ми помогне бяха горе-долу едни и същи… Саша се извърна от мен, подаде се от отворения прозорец и закрещя в нощта: — Стой, мръснико! Стой! Нямаше смисъл да протакам повече. Метнах се обратно в купето. Надзърнах през тесния процеп между завесите — като че ли никой не гледаше… Качих се на кушетката. Съвременният украински спален вагон е малко по-различен от обикновените. Свалени са най-горните кушетки и е направен някакъв козметичен ремонт. Рафтът за багаж над вратата на купето е запазил неприкосновеност. Точно там се настаних с ловкостта на човек, чиито пети са обгорени от диханието на преследващ го хищник. Общо взето, шансовете ми не бяха големи. Най-лошото, което може да измисли един беглец, е да се скрие. Единственото спасение за беглеца е бягането, криенето не е нищо повече от детско забавление. Но дори в бягството има място за маневриране… — Ще те намеря и вдън земя! — крещеше много естествено Саша през прозореца.