— Не бива да плачеш — казах полугласно на чуждия гроб. И отминах нататък по каменната пътечка между мавзолеите, без повече да поглеждам надписите. Интересно, функционалите имат ли деца? Изведнъж сериозно се замислих за това. Само невъзможността за свободно придвижване ли е отплатата за способностите на функционала? Само синджирът ли е окова?
Всъщност човек лесно се примирява с липсата на свобода и дори намира изгода в нея — декабристът Николенка беше пример за това. Но заради любимата, заради децата сме способни да се изтръгнем от всяка верига и да тръгнем към сигурна смърт. За повечето функционали сексът беше любимо развлечение. Но като правило те нямаха семейства…
Чак на изхода на гробището, при високата колкото човешки ръст ограда, срещнах първите жители на Орисултан. Двойка възрастни хора, които наистина приличаха на татари. Впрочем дрехите им не се отличаваха с нищо етническо — обувки, панталони, палта…
Кротко се поклонихме взаимно и се разминахме, без да разменим нито дума… Какво пък, преодолях първото изпитание, без да предизвиквам учудване у местните с вида си… Храмът на пророк Иса, който би предизвикал гневен протест у всеки московски свещеник, приличаше карикатурно на храма на Христос Спасителя. Макар че, навярно, тук нямаше пряка връзка — историите на нашите светове твърде много се различаваха, бяха поели по различни пътища някъде в мрака на вековете. И храмът стоеше на съвсем друго място, някъде в района на нашата „Маяковка“ — разбира се, ако Кремъл се намираше на същото място като при нас. И между двата храма имаше прилика само на пръв поглед. Куполът беше сходен, да. Затова пък имаше само две минарета, израстващи направо от купола, и облицовани със сини плочки пилони; липсваха кръстове, но пък имаше богата на орнаменти резба (между другото, едва тук срещнах витиеватата арабска писменост). Самият град Орисултан, или Оризалтан, предизвикваше леко слисване. Кимгим изглеждаше някак карнавално коледен, но несъмнено европейски. Нещо средно между немско градче от времената на Хофман и английско от времето на Дикенс. В него имаше нещо приятно и познато — или от книгите, или от киното.
А Орисултан не приличаше на нищо. Нито на шумната и хаотична Турция — от което подсъзнателно се боях, — нито на по-екзотичните Египет или Емирствата. Тук наистина имаше Кремъл. На кулите вместо звезди или орли бяха поставени златисти триъгълници. Честна дума, бих се зарадвал дори на арабските полумесеци или юдейските давидови звезди — те биха били нещо разбираемо. Но триъгълниците? Масонска пирамида? Аха, само че обърната с основата нагоре. Символ на троицата? Със същото основание можеше да се реши, че е призив да си съобразителен за трима… Имаше паваж само на две от кръстовищата, през които преминах, и то явно сложен наскоро. Самите кръстовища създаваха впечатление на туристически райони — няколко дюкянчета, където продаваха сувенирни саби и шлемове, ароматни пръчици и наргилета, дървени птички и курабийки, подобни на тулските, часовници с кукувица (само че вътре имаше не кукувици, а дървени черни врани) и големи, грубо боядисани литографии. Между другото, тук или нямаше забрана за изобразяването на хора, или я спазваха само вярващите, защото преминах покрай две картинни галерии и един магазин за килими, където рекламираха: „Най-добрият подарък за любимата — лицето й върху килима!“. Не споделях напълно увереността на тъкача на килими, все пак в нашия свят тъчаха на килими само портретите на президенти и диктатори. Но сложеното на витрината малко килимче с втъкана на него червенокоса девойка наистина изглеждаше симпатично. Съвсем не показно, нито пък пошло. Там имаше и цяла редица ресторантчета и кафенета. От една съвсем малка закусвалня — две масички вътре, две отвън — си купих чаша чай и две големи съскащи пирожки. Седнах навън, до входа имаше газов нагревател, включен към един балон; от съскащата решетка на каталитическата горелка лъхаше топлина, която стапяше случайните снежинки и изсушаваше камъните под краката ми. Пирожките бяха вкусни и сочни, натъпкани повече с месо, отколкото с лук. И чаят беше хубав, силен, само че не биваше, без да ме питат, да слагат в него две лъжички захар. Все пак в голяма степен главата се управлява от стомаха. Почувствах неочаквана симпатия към Орисултан. Колко хубав свят е този Вероз! Може би наистина си струваше да се спре развитието на цивилизацията в деветнайсети век? Е, не да се спре съвсем, а да се забави, за да не изпреварва техническият прогрес моралния. Тръгнах покрай храма на пророка Иса и вървях, докато не намерих парадния вход. Застанах с гръб към храма, на широката улица, по която доста активно минаваха карети — от малки двуколки до огромни файтони. Между другото, нямаше никакви шейни. Явно изобилието от метачи по улиците, не оставяше никакви шансове на транспорта с шейни. Така, и къде тук на десет-единайсет часа да търся чудна купичка с часовник, птичка и магазинче? Не се наложи да търся дълго. Разбрах какво имаше предвид Цебриков под „десет-единайсет часа“ в момента, в който видях куличката над часовниковия магазин. Не кула, а именно куличка. Старецът се беше измайтапил. Първо, той явно имаше предвид посоката — „погледни на десет часа“ означаваше „гледай напред и малко вляво“. Второ, там наистина имаше десетки големи часовници, които или не бяха сверени един с друг, или показваха времето в различни градове. Малката двуетажна къщичка изобщо нямаше прозорци на втория етаж — само циферблати. А главният часовник беше на малка куличка на покрива. Циферблатът беше с диаметър поне метър и половина. И право пред очите ми от люкчето изскочи дървена врана и изкрещя: — Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Свих рамене. Всеки откача по свой си начин. Цебриков чатеше в мрежата с ентусиазма на новак. Някои се сдобиват с рибки, а други — с часовникови магазини. Едно е функцията, съвсем друго — хобито. Само че защо мястото на кукувицата беше заето от врана?