— В началото се опитвах да си суша прането тук — каза Андрей откъм вратата. — Но се спаружва, а и започва да мирише на пясък. Виж, за сушене на месо е много удобно. Няма мухи, времето през лятото винаги е ясно. Такъв хамон* се получава — да си оближеш пръстите! [* Вид сухо-сушена испанска шунка. — Бел.прев.] Кимнах и се върнах в митницата.
— Е, да вървим в Твърд — каза Андрей и затвори вратата.
— С Божията помощ…
— Той се прекръсти. Аз също, за всеки случай. Не го попитах за останалите светове. Вратата към Твърд явно се използваше по-често. Андрей я открехна. Постоя. После започна да я отваря — бавно, предпазливо. — Сам разбираш… — каза той, — че това е единственият действащ проход към техния свят. Всички останали са затрупани, а моят е под наблюдение. Оказа се, че зад вратата има малко павирано дворче, заобиколено от висока бяла стена. В стената имаше още една врата. И множество малки отвърстия — амбразури или бойници. Веднага възникваше неприятното усещане, че през отвърстията гледат множество недоброжелателни очи. И не просто гледат, но и са насочили някакви оръжия.
— Добър ден! — извика Андрей.
— С мир, в слава на Господ! Вратата в стената се отвори. Добра охрана, постоянно нащрек… След това в дворчето влезе най-необичайната процесия, която мога да си представя. Знаех, че на нашата Земя римският папа се охранява от швейцарски гвардейци с ярки като клоунски дрехи мундири — със сини, оранжеви, червени и жълти ивици, редуващи се от главата до петите. Мнозина смятат, че тези мундири са измислени от Микеланджело, други твърдят, че са само на сто години, а авторът им е капитан на швейцарските гвардейци. Всъщност и едните, и другите са прави — воинът с моделиерски наклонности се е опирал на стари скици на Микеланджело, отхвърлени навремето от консервативните католици. Така че, когато във вратата се мярнаха ярки разноцветни костюми, никак не се учудих. Само че мундирите не бяха облечени от млади швейцарци здравеняци, пренебрегнали изработването на часовници, шоколад и джобни ножчета заради честта да охраняват римския папа… е, в случая — Конклава. В двора със стремителна лека походка нахлуха млади девойки — със същата тази униформа на ивици, с шарени барети на главите и с леки пики в ръцете. А в краката на всяка от девойките тичаше дребно кутре с дълга копринена козина и панделчица на главата.
— Йоркширски териери! — възкликнах аз. Гламурната стража се спря, обграждайки ни в полукръг.
— Да — отговори Андрей напрегнато.
— Йоркширски териери, верните песове на кардиналите, кучета-убийци… Разкикотих се. Просто беше невъзможно да си представя териерите в ролята кучета-охранители. Любимците на бохемското съсловие, джобните кучета на светските дами от „Рубльовка“ и на мъжествени актьори от типа на Белмондо — кучета-убийци? Девойките ни гледаха с каменни лица. Кучетата въртяха късите си опашки.
— Трябва да говоря с парламентьор! — каза Андрей, излизайки през вратата. Девойките мълчаха. Впрочем Андрей явно не се обръщаше към тях, а към някой, останал зад стената. Измина половин минута. Пристъпвах от крак на крак, като за всеки случай не прекрачвах прага. С целия си вид митничарят часовникар изразяваше готовност да чака колкото е необходимо. През вратата излезе още един човек. Този път мъж, и не беше облечен с клоунски костюм. На средна възраст, малко по-стар от мен, спретнат, с цивилни дрехи — тъмни панталони, светла риза, сив вълнен пуловер. Общо взето, човек можеше да си го представи и из московските улици, и в Кимгим, и в Орисултан — никъде нямаше да бие на очи.
— Андрей… — Мъжът тръгна към митничаря с дружелюбна усмивка. Изглежда, Андрей също се отпусна. Пристъпи напред, двамата се здрависаха и се прегърнаха. — Радвам се да те видя, мой бедни заблудени приятелю. — Мъжът се засмя, сякаш призоваваше да не приемат думите му насериозно.
— Станало ли е нещо? — И аз се радвам да те видя, Марко. Помолиха ме да организирам среща с теб. — Кой те помоли?
— Познат от Демос. Явно уважаван там човек. Марко ме погледна и се усмихна дружелюбно.
— Вие ли сте този уважаван човек от Демос?
— Не, аз съм посланик — отговорих бързо.
— Помолиха ме да проведа преговори.
— Преговорите са хубаво нещо — рече Марко сериозно.
— Словото е способно да спре враждата, да укрепи дружбата и да породи любов. Думите са ни дадени, за да се разбираме взаимно — дори и това да е много трудно… Как се казвате, младежо? Намръщих се. Вече отдавна не ме наричаха „младеж“.