— Кирил.
— Много хубаво. Християнин ли сте?
— Да.
— Още по-добре. И… сте бивш функционал? — усмихна се Марко. Как го беше разбрал?
— Да.
— Много, много интересно… Андрей, от името на Конклава гарантирам на посланик Кирил безопасност и радушен прием в нашия свят. Веднага щом прояви желание да се върне, ще го доведат до вратата ви.
— Благодаря, Марко — каза Андрей с явно облекчение.
— Минавай, Кириле. Пожелавам ти успех в твоите дела, стига, разбира се, да са законни и богоугодни. Той бързо се шмугна зад гърба ми, което, честно казано, не засили увереността ми в безопасността ми на Твърд.
— А как ще ги разбирам? — попитах, без да се обръщам.
— Е, нали сега ги разбираш?
— Сега да, но когато изляза от митницата? Те на италиански ли говорят?
— Никога не съм се замислял — намръщи се Андрей.
— Странни неща говориш, сирако на предвидливостта. Когато преминаваш през митница в нов свят, получаваш знания за езика, това е известно на всички.
— Аха.
— Сега разбрах какво е имал предвид Цебриков, като каза, че „минавам през митница“. Значи в Орисултан може би не говорят на руски?
— Благодаря. Нещо се обърках…
— Хайде, хайде, баща на смелостта! — Андрей ме побутна към вратата.
— Не се туткай, неудобно е да караш хората да те чакат. Излязох от митницата и вратата зад гърба ми веднага хлопна. Резето тежко се плъзна. Девойките в ивичестата униформа ме гледаха строго. Кучетата игриво въртяха опашки. Марко се усмихваше.
— Здравейте — казах аз. — А тези кучета йоркширски териери ли са?
— Отчасти — кимна Марко.
— Смятате ги за несериозни охранители, нали?
— Ами… ако не броим охраната от мишки… Марко погледна една от девойките.
— Капрал, покажете на госта ни как действат нашите мили пухкави мъници. Девойката кимна. Даде на една от приятелките си своята смешна (разбира се, ако не се смята острият листовиден накрайник) пика. Пристъпи към мен и протегна ръка:
— Дайте якето си, моля. Гласът й беше нежен, тънък. С такъв глас човек се обяснява в любов. Свих рамене и свалих якето си. Тук беше топло. — Много ли ви е ценно? — поинтересува се девойката.
— Не много.
— Това е добре. Девойката разклати якето с ръка — кучето в краката й внимателно следеше всяко движение. После тя нареди:
— Убий! И хвърли якето във въздуха. Кучето сякаш се разпльоска върху паважа, а после литна нагоре. Може би на такъв скок би била способна котка — страшно силна улична котка. Но и това не е много сигурно. Кучето се вкопчи в якето на височина метър и половина, ако не и два. Ръфащата, щракаща със зъби и ръмжаща купчина се стовари на паважа и се затъркаля върху него. Във всички посоки полетяха парчета плат — бях виждал подобно нещо, когато един градинар налетя със стара, раздрънкана косачка върху някаква дрипа. Изминаха десетина секунди и кучето отскочи от якето. Всъщност и най-непридирчивият клошар не би рискувал да нарече дреха тази купчина накъсани на ленти парцали.
— Майко мила! — казах аз. Песът джафна пламенно и изтича при стопанката си. Тя го погали (без да сваля поглед от мен), после извади от клоунските си панталони бучка захар и я даде на кучето.
— Ако не го дръпнем от врага, му прегризва гръбнака за десет-петнайсет секунди — каза Марко.
— Впрочем ако шията е защитена, се съсредоточава върху лицето.
— Ама… как сте го направили… — прошепнах аз. Обичам кучетата. Самият аз имам скай териер, Кашу, в момента е при родителите ми. Разбира се, кучетата не са играчки. В тях, дори и у най-малките, тече кръвта на вълците, и те умеят да се бият — и за себе си, и за стопаните си. Но има кучета-бойци и кучета-ловци, има и кучета-приятели. Боен йоркширски териер — това е същият абсурд като… като монахиня-спецназовец? — Селектирали са ги в манастир в Йорк, където нашите храбри гвардейци се учат да защитават Конклава — каза Марко, поглеждайки ме с любопитство.
— Истинското добро не бива да е беззащитно, нали?
— Вярно е — отвърнах. — Тоест и аз винаги съм мислил така. Но… те са толкова мили…
— Девойките?
— Кученцата… макар че и девойките също… — Съвсем се обърках. — Те са си останали мили. Можете да ги погалите, няма да ви ухапят… без разрешение.
— А девойките? — попитах. Капралът се усмихна и отговори сама:
— За тях не знам. Но не ви съветвам да проверявате. Марко се засмя.
— Да вървим, да вървим, Кириле. Надявам се, че това малко представление не ви е смутило? Нашите приятели няма за какво да се безпокоят. А вие сте ни приятел, нали? — О, да! — казах аз, гледайки кученцето. — Несъмнено!