10
Има хора, които умеят да просят. На първо място това са професионалните просяци — не прегърбените старици, протягащи ръка за подаяние пред някой магазин, а онези, за които просията е професия, които заемат позиция край църкви и гробища, в паркове сред разхождащи се хора и до ресторантите, където подпийналите кавалери няма да пропуснат да направят впечатление на дамата. На второ място, това са родените почитатели на живеенето на чужд гръб. Всички познаваме такива, а понякога и дружим с тях — преписващите в училище („написа ли домашното по алгебра?“), отсъстващите в университета („покрий ме, става ли?“), закъсняващите за работа („кажи на шефа, че съм тук от сутринта“), канещите ни на вилата („ще изкопаем оградата — и шашлик с биричка, нали?“). И ние гнусливо се мръщим, но все пак даваме на първия, ругаем полугласно, но все пак помагаме на втория. В края на краищата винаги можем да се извърнем от просяка или да откажем на прекалено досаждащия приятел. Но има и трета категория професионалисти. Най-ужасната, защото не можем да се скрием от нея. Това са политиците. „Народът е длъжен да подкрепи партията ни!“ „Пенсионерите са длъжни също да затегнат коланите!“ „Миньорите са длъжни да ни разберат!“ „Партньорите са длъжни да отчитат интересите ни!“ „Предприемачите са длъжни да помислят за интересите на държавата!“ И от тези молби никой не успява да се измъкне. Народът поддържа, пенсионерите затягат, партньорите отчитат, предприемачите мислят. Защото тези молби всъщност имат силата на заповед. Това е молбата на ленив просяк с пистолет в ръка. Никога не съм бил просяк, не съм умеел да преписвам и не ми е пукало за политиката. Но сега ми предстоеше да вляза в ролята на молител, при това във всички варианти: и просяк, умоляващ за милостиня, и приятел, жадуващ помощ, и политик, опитващ се да сключи удобно съглашение. Това не е за мен! Абсолютно не е за мен! Но какво да направя?
Единственият ми шанс да се избавя от изостреното внимание на арканците, да отстоявам правото да бъда себе си, беше да уговоря управниците на Твърд да ни помогнат. И не просто да ни помогнат, а да ни помогнат безкористно, без да превръщат нашата Земя, нашия изостанал Демос, в още един свят на „схоластична теокрация“. Защото девойките-гвардейци с пухкавите убийци на каишки никак не се вписваха в разбирането ми за щастливо общество. Не бях ходил в Рим, имах представа за Ватикана само от някакъв глупав филм, в който злодеи се опитваха да взривят сърцето на Католическата църква с бомба от антивещество. Така че не можех да преценя дали обителта на Конклава прилича на обителта на римския папа. Но навярно имаше сходства — вече се бях убедил, че много неща в световете от Веригата оставаха неизменни, дори и ако пътищата на световете са се разделили много отдавна. Огромната катедрала приличаше на базиликата „Свети Петър“. Навярно приличаше. Но аз я видях само бегло, когато ме настаняваха в голяма закрита карета. С нея потеглих на път, в компанията на две девойки с мундири от халюциногенните сънища на Микеланджело, два мили териера от кошмарен сън на Бош и представителя на Конклава Марко.
— Много се радвам, че се появихте точно по време на моето дежурство — съобщи добродушно Марко.
— Ние не контактуваме често с функционалите. Служа в охраната на митницата от пет години и съм общувал с Андрей десетина пъти… не повече.
— Не обичате функционалите?
— А вие?
— Не особено — признах аз.
— Направиха ме функционал, без да ме питат. А после убиха момичето ми, преследваха ме… Но това са си мои лични проблеми. Вие навярно имате някакви други основания да не ги обичате?
— Разбира се. Извънредно практични, тоест религиозни. — Марко се замисли за миг. — Вие навярно ни смятате за някакви религиозни фанатици, които са приели функционалите за бесове?
— Ами… — смутих се аз.
— Със сигурност сте си го мислили. Но грешите. Ние сме напълно разумни и толерантни към останалите вярвания хора. Да, светата християнска вяра е основа на нашето общество, тя обединява всички държави, играе ролята на един вид… — той щракна с пръсти — свръхдържава. Идеологическа свръхдържава. — А аз си мислех, че при вас цялата планета е една държава.
— Не, какви ги говорите! Това не е много разумно и е неудобно за управление. Как насила да се съгласуват противоречията в икономическите интереси, разликата в културите, обичаите, нравите? Единната империя, царството Божие на Земята, може да се създаде само постепенно, по еволюционен път, чрез смекчаване на нравите, облекчаване на жизнените тегоби, претопяването на народите и езиците един в друг. Да, това е нашият идеал, но още сме далеч от постигането му. Сигурно ще се учудите, но при нас има свобода на съвестта.