— Така ли?
— Наистина се учудих.
— Разбира се. Много араби и азиатци изповядват мохамеданство, юдеите упорстват в своята стара вяра, славяните — между другото, вие нали сте славянин? — спорят с Конклава по редица обреди и дори имат свои, непризнати от другите народи светци. Има — и аз няма да се уплаша от тази дума! — атеисти, безбожници! О, проблемите и трудностите са предостатъчно! Случва се да има и войни, дори между братята по Христа.
— В такъв случай ще ни бъде по-лесно да се разберем взаимно — казах аз.
— Изглеждаше ми, че нещата при вас са много по-строги… Та защо не обичате функционалите? За това, че ви налагат волята си?
— И това не е проблем — усмихна се Марко.
— Нека опитат да ни я наложат… Спорът е задължително условие за развитието. Не, Кириле. Нас ни възмущава и ни обижда това, че функционалите са извратили своята божествена природа. Отказали са се от това, което е дадено от Бога, и са се обърнали към онова, което идва от дявола. Не в буквалния смисъл на думата, разбира се, макар че от появата на функционалите явно намирисва на сяра… Той отново се усмихна. Просто един много прогресивен свещеник. През цялото време дава да се разбере, че не бива да го разбирам твърде буквално.
— Но нали вие самите експериментирате с биотехнологиите. Променяте животните…
— Животните, Кириле. Изключително само животните. Те не носят в себе си Божия образ и затова човек има право да ги подобрява, изпълнявайки волята на Твореца.
— Аха — казах аз дълбокомислено.
— Значи цялата работа е в това, че функционалите са станали… свръхчовеци?
— Нечовеци! — вдигна пръст Марко.
— И това вече не е Божествената воля. Между даровете на Бога и изкушенията на дявола винаги има една явна разлика. Чудесата Господни не са ограничени с нищо, защото силите му са безгранични. Ако един свят човек може да изцелява, той ще е способен да изцелява във всеки момент. Или няма да може — ако такава е волята на Господ. Изкушенията на дявола са механични. Има ясна граница, има механични забрани и правила: ако изцеляваш, то само петима дневно или само по пълнолуние, или само след извършване на строго установен ритуал…
— Синджирът — казах.
— Синджирът на функционалите, който ги връзва към функцията им…
— Правилно! — възкликна радостно Марко.
— Точно това е признак на дявола. Нечистият не е способен да дарява без ограничения, неговите „подаръци“ — последната дума беше произнесена с нескрито презрение — винаги имат своите рамки, неговата щедрост е изчислена, неговите възможности са премерени. Дяволът е силен, но силата му не е безкрайна. Разбира се, функционалите не са нечиста сила, а само хора. Бивши хора, изкривени от нечистата сила. Помълчах. После попитах:
— Значи вие сериозно вярвате в дявола?
— Как мога да вярвам в Бога, а да не вярвам в дявола? — отговори с въпрос Марко. Бойният йоркширски териер вдясно от мен джафна звънко. Навярно на свой ред изруга коварствата на дявола. А аз замълчах. В някои отношения Твърд се оказа не толкова плашещ, колкото очаквах. Но, от друга страна, разбрах окончателно, че няма да е толкова лесно да се договорим с тях. Когато освен двете страни в едни преговори незримо участват Бог и дяволът, това са много, много трудни преговори…
За свят, в който всички пришълци от други части на битието се смятаха за волни или неволни сподвижници на дявола (пак благодаря, че не на бесовете!), с мен се държаха просто великолепно. Пътувахме с каретата не повече от половин час, влязохме в закрито дворче с обгърнати от лози стени и фонтан, ромолящ в малък басейн. Към дворчето гледаха прозорчетата и балкончетата на двуетажна сграда — уютна, слънчева, с покарала в процепите между камъните трева. Беше тихо, сякаш градът е останал в далечината, само цикадите цвърчаха. Уведомиха ме, че това здание ще бъде резиденцията ми по време на пребиваването ми в Твърд, поинтересуваха се дали в момента постя, и ако не — какво желая да обядвам. Девойките охранителки останаха на първия етаж, а Марко се сбогува с явно съжаление — трябваше да продължи дежурството си на митницата. А аз се качих на втория етаж и обходих с любопитство отредените ми стаи. Всичките прозорци, както и подозирах, гледаха само към вътрешното дворче. Резиденцията все пак донякъде приличаше на комфортен затвор. Но вътре беше много хубаво — просторни светли стаи, стар прохладен паркет на пода, тапети в пастелни тонове по стените, няколко картини — натюрморти и буколически пейзажи. Вторият етаж се състоеше от три спални (вътре можеше да се помести малка делегация), три бани — две малки и една гигантска, с голяма мраморна вана и душ с необичайна конструкция; вместо през душ-слушалка водата се изливаше върху главата от широка бронзова каскада с разширен край. Имаше и просторна гостна с кресла и масички, стая за пушене (не очаквах, че в Твърд пушат, и бях приятно изненадан от кутията цигари с филтър, както и от няколкото пакета качак) и малка библиотека. Точно библиотеката ме потресе най-много. У мен се създаде усещането, че книгите са старателно подбрани, за да не дават на посетителите излишна информация, но това-онова все пак се беше промъкнало и предизвикваше смайване. Например, ако се съди по разкошните корици, тук беше много популярен Волтер. Многотомното издание с кафява кожена обложка беше украсено с позлатен цитат „Трябва да обработваме градината си“ и с изображение на обвит с лоза кръст на кориците. Никой на нашата Земя не би причислил този остроумен и свободомислещ човек към приятелите на църквата. Баща ми, кой знае защо, много ценеше този писател, а аз бях чел само „Орлеанската дева“, и то в юношеска възраст, съблазнен от думата „дева“ и изобилието от весели непристойности. Спомням си, че нямаше някой в тази книга, който да не мечтаеше да има храбрата Жана д'Арк — от злобния Хермафродит до собственото й магаре. След като прелистих местния вариант на „Орлеанската дева“, осъзнах, че държа в ръка съвсем друга книга. Такава навярно би могъл да напише Толкин. Героически епос в стихове, но съвсем не сатира. Други пет книги ми бяха познати само по име. Например бях твърдо убеден, че дори и нашият Волтер да имаше книга „Мемнон, или Човешката мъдрост“, тя никога не е била обединявана в дилогия с книгата „Ахил, или Човешката глупост“. Намерих и Дикенс, и Суифт, и Юго, и Достоевски. И отново, не съм толкова голям любител на класическата литература, но ми се струваше, че Гъливер е извършил четири пътешествия, а не седем. Във всеки случай не бях чувал за „Пътешествие в Дагома“, „Пътешествие в страната Кенк“ и „Пътешествие в Гаргенлог“. Да, и Достоевски има „Бесове“, но нима е написал „Ангели и демони“? Между другото, изводът, който се налагаше от само себе си, беше донякъде позитивен: в Твърд писателите съчиняваха различни книги, но пък бяха _повече_. Цял рафт беше зает от детски книги, сякаш разчитаха тук да приемат семейства с деца. „Пинокио“ ми се стори доста подобен на оригинала, но „Вълшебникът от Оз“, изглежда, изобщо не възпяваше приключенията във вълшебна страна. По-скоро целеше да предотврати всякакви контакти с чужденци от други измерения… Впрочем нищо чудно… Потърсих „Хари Потър“, беше ми страшно интересно каква би била историята за момчето вълшебник в този свят. Но явно световете се бяха отдалечили твърде много един от друг. Може би тук Роулинг изобщо не се беше родила или беше станала щастлива многодетна домакиня, а може би в кафенетата им изобщо не се използваха хартиени салфетки.