— Изглежда, дори на мен ми стана по-ясно! Кардиналът се засмя.
— Благодаря. А един простичък човечец, след като изслуша обяснението ми — тогава бях обикновен свещеник, — се приближи и попита дали ме е разбрал правилно, че Господ е голям и кръгъл? — Ясно. Функционалите, изтръгнали се от синджира, не израстват в нищо…
— Или поне на нас такова нещо не ни е известно — кимна кардиналът.
— Но няма да скрия, че вие сте любопитен случай. Вашата аура, ако мога да употребя тази дума, е типична за бивш функционал. Но нали някак сте успели да победите куратор, след като вече сте се лишили от своята функция, своята енергия. Може би остатъчни сили…
— Той разпери ръце.
— Не знам. Не сме успели да разберем докрай функционалите. Имаше война… готвихме се дълго, колкото можахме, но информацията едва се процеждаше… Имаше война. Много жестока и страшна. Пламтяха клади на инквизицията, на които изгаряха функционали, отказали се да прекъснат връзката със своята функция. Загиваха свещеници, знаещи с кого воюваме. Умираха обикновени хора, убедени, че е настъпил Апокалипсис и върви последната битка с дявола. Други обикновени хора се избиваха взаимно, изплашени и неспособни да различат дяволската сила на функционалите от обикновения човешки ум, сила и таланти. Гениални композитори, умели занаятчии, ловки циркаджии и изкусни лечители загиваха само заради това, че нямаше време и сили да се отделят зърното от плявата. Заразата трябваше да се изгори до пепел. Той замълча. Кученцето в ръцете му се размърда.
— Не знаех — казах аз.
— Ние мислехме, че…
— А сега вие идвате при нас и казвате: „На нас с приятеля ми ни омръзна да бъдем функционали от втори сорт. Искаме хем да запазим невинност, хем да натрупаме капитал. Дайте ни армия, но не искайте нищо в замяна“. Нали така?
— Не знам — отвърнах.
— Тоест да. В началото. А сега — не знам. Вие… — неловко разперих ръце — се оказахте по-добри, отколкото си мислехме. Явно е така.
— Какво искате? За какво дойде, бивши митничарю?
— Дойдох да моля. Нали е казано — помолете и ще ви се даде… Дойдох да моля за помощ. Ние наистина не искаме да се окажем просто хора, вие сте прави. Но нали… нали няма да ни оставите сами против Аркан?
— А ти уверен ли си, че твоят разкаял се приятел наистина е „против Аркан“? Поклатих глава.
— Уверен ли си, че коренът на всички беди е Аркан? Вирнах брадичка.
— А кой, ако не те? Кардиналът поклати глава.
— Е, добре, коренът на бедите е дяволът — казах аз.
— Готов съм да ви повярвам. Но… дори вие навярно не смятате, че някъде там седи дяволът в плът и кръв и разпраща дяволчета с поръчения — това ще го направи функционал-цигулар, а онова — функционал-митничар. Не смятате, нали? Дяволът — това е злата воля, тези… внушения и подстрекавания. Има я и организацията на функционалите! Тези, които изпращат заповедите. Има някакъв куратор на кураторите, без значение дали е сам, или са цяла група. Те живеят някъде и експериментират със световете с някаква своя, непонятна цел… Кардиналът въздъхна. Изправи се тежко и положи дремещото кученце на креслото. Погледна го и промърмори: — Старичък е вече… на осемнайсет години… Гвардейците отдавна настояват да се сдобия с друго, но не мога. Ако го изоставя, веднага ще умре… Куратор на кураторите, казваш? Той се разходи из стаята и застана до прозореца с гръб към мен. Произнесе с горчивина:
— Колко хубаво е да си млад и буен! Да вярваш, че мракът има сърце, врагът — име, и експериментите — цел… Ние не познаваме добре Аркан. Хващаме техните шпиони, но не сме способни сами да проникнем там. Ала това, което успяхме да научим, изобщо не сочи към Аркан. Те са технически свят, горе-долу като твоя. Равнището им на развитие не позволява да се създават функционали и да се завоюват чужди светове. Изобщо не позволява! Изпълнители, послушни войници, наместници в завладените светове — да, такива могат да бъдат… не само могат, но и са такива, в това си прав. Ала всичко това е създадено и измислено на друго място! Нито на Демос, нито на Вероз, нито в Твърд, нито в Аркан
… Безсмислено и глупаво е да се воюва с изпълнители, те не са виновни за нищо, а на мястото на загиналите така или иначе ще дойдат нови. Ние успяхме да изолираме нашия свят, но ако започне мащабна война, и на нас няма да ни е лесно. Гвардейци и монаси от рицарски ордени с живо оръжие — срещу тренирани функционали с автомати, срещу танкове и самолети… Не, съвсем не искам да кажа, че ще загубим. Най-вероятно просто ще се избием взаимно. Поне да знаехме, че ще загине и злото… Но не. Ние не знаем къде е сърцето на мрака, младежо. И затова войниците на Твърд няма да отидат да воюват в чужди светове. Известно време мълчахме. Аз мачках в пръсти поредната цигара. После попитах: