Така се увлякох от разговора и от собствените си разсъждения, че не забелязах появата на кардинала. Едва когато Елиса скочи и застана мирно, като успя въпреки светските си дрехи да заеме напълно воинска стойка, установих, че вече не сме сами в библиотеката. На вратата стоеше Рудолф със старото си куче в ръце. Зад него имаше две девойки в гвардейски униформи.
— Добро утро, Елиса. Добро утро, Кириле. — Погледът на кардинала ми се стори тревожен. Впрочем може би „ангелските очи“ не бяха закусили добре…
— Добре ли отпочинахте? Въпросът се отнасяше по-скоро до мен, тъй като Елиса премълча.
— Да, благодаря. Събуди ме една весела птичка.
— А, да… — По лицето на Рудолф плъзна сянка на усмивка.
— Те тук са прикрепени към всяка спалня… според мен излишен разкош, в селата са достатъчни една-две за всички къщи… Много добре. Трябва да се явите пред Конклава, Елиса предупреди ли ви?
— Да, Ваше Преосвещенство.
— Да вървим…
— Той се поколеба.
— Да, Елиса, и вие елате с нас. Далеч ли е униформата ви?
— В казармата. Бих могла…
— Нищо, нищо… Не бива да се бавим. Пожеланието „да не се бавим“, изречено от кардинал, се оказа равносилно на заповед да побързаме. Излязохме от сградата в живо темпо и не се учудих, когато заварих в дворчето не само карета, в която бяха впрегнати два коня, но и четири конни гвардейци, хванали поводите на още два коня. Аз, кардиналът и Елиса влязохме в каретата, шест девойки с папагалските си униформи ни съпровождаха в напълно класически охранителен строй: две отпред, две отзад и по една от двете страни на каретата. Вече нямаше никакво съмнение, че във въздуха витае напрежение. Дори старият пес в ръцете на кардинала не спеше, а ме гледаше с внимателен, съвсем не кучешки поглед. — Случило ли се е нещо, Ваше Преосвещенство? — не издържах аз. Кардиналът въздъхна.
— Да. Имаш право да знаеш… Кой беше в течение на посещението ти в Твърд?
— Приятелят ми Котя. Митничарят Цибиков на Земята… на Демос. Митничарят Андрей във Вероз. Цибиков, изглежда, не знаеше накъде ще поема след това…
— Не е било сложно да се досети, ако неговата митница има излаз близо до единствения проход до нашия свят… — Кардиналът се намръщи, когато каретата подскочи на един камък. Кочияшът пришпорваше с всички сили.
— Не, това не ни дава нищо. Както разбирам, арканците могат да проследяват движението ти из световете.
— Навярно. На Земята определено умееха.
— Преди два часа при нас дойдоха парламентьори от Аркан. Потрепнах.
— Случва се понякога — продължи кардиналът.
— Много се надявах това отново да са преговори за примирие или предложение за обмяна…
— Той се сепна и млъкна, но аз вече бях убеден в това, за което по-рано само се досещах — не само Аркан пращаше свои агенти в други светове, Твърд също го умееше. Впрочем сега това не беше най-главното. — За мен ли ставаше въпрос? — попитах аз.
— Да. Искат да си върнат своето. Функционал, организирал терористичен акт на Аркан, убил жена на Демос, похитил жена от лечебен лагер в Нирвана…
— Терористичен акт? — извиках аз.
— Та там ме обстрелваха с едрокалибрени картечници! Лечебен лагер? Концлагер! Кардиналът ме прекъсна с махане на ръката.
— Няма значение. Вярвам на теб, не на тях. Списъкът на престъпленията ти включва още десетина точки: унищожаване на чуждо имущество, обида на гражданин на Аркан по расов признак и така нататък. Но това няма никакво значение. Въпросът е как да постъпим.
— Заплашват ли ви? — попитах мрачно. Искаше ми се да погледна Елиса, но се боях да не видя в очите й уплаха или отвращение.
— Разбира се. С унищожение… — той въздъхна
— на всички наши хора в другите светове. Приложили са списък. Доста пълен списък. И… разтрогване на пакта за примирие.
— Имаме пакт за примирие с функционалите? — попита смаяно Елиса. — Да, капрал — рече меко кардиналът.
— Имаме. Можеш да ми напомниш, че сделките с дявола са престъпни, и няма да имам какво да ти отговоря. Но пактът съществува вече много десетилетия… — А те способни ли са да ви победят? — В честен бой? Надявам се, че не. Но… ние нали нямаме атомни бомби, Кириле. Какво е способна да противопостави на адския огън живата плът?
— Безсмъртен дух — каза Елиса. Изглежда, новината за пакта я разтърси повече, отколкото истината за моята природа и списъкът на греховете ми. Кардиналът мълчеше, мислеше за нещо, затворил очи. После въздъхна:
— Права си, момиче. Надявам се, че и Конклавът ще подкрепи нашето мнение…