— Дадоха ли ви някакъв срок?
— Три денонощия.
— Тогава защо е това бързане?
— Обходих с поглед каретата.
— Функционалите имат доста разтегливи разбирания за срока — усмихна се кардиналът, без изобщо да му е весело.
— Срокът за размишление е едно, а опитът да те хванат със сила — съвсем друго. Ако си толкова важен за тях, не искам да рискувам. В цитаделите на Ватикана ще си на по-сигурно място, отколкото в уединена вила. — Какво е това, арест?
— Искаш ли да те отведа при портала към Вероз? Така или иначе се движим в тази посока. При същия портал, през който дойдоха парламентьорите на Аркан? Разперих ръце. Разбира се, че не исках…
— Не си арестуван — рече твърдо Рудолф.
— Взет си под охрана. Този път не бяха закрили прозорците на каретата. Извърнах се и мрачно се вторачих в идиличния пейзаж навън. Трудно беше да се разбере какви са отношенията между Рим и Ватикана в Твърд. Но, изглежда, Ватиканът тук беше изолиран; пътувахме не през града, а по покрит с камък околовръстен път. Не можех да видя отдалеч особеностите на архитектурата, но за мое учудване Вечният град дори в този свят се беше сдобил с няколко високи здания в покрайнините. Е, не небостъргачи, не стълбове от стъкло, стомана и бетон, но архитектурата все пак изглеждаше напълно нормална. Навярно такива високи здания, засега още приличащи на обикновени жилищни блокове, са строили в САЩ в зората на увлечението по небостъргачите.
— Напускаме града за по-голяма безопасност? — попитах аз.
— Да — отговори лаконично Рудолф, но след няколко секунди поясни:
— За безопасността на гражданите. Не мога да кажа, че тези думи ми вдъхнаха оптимизъм. Но пътят продължи да се вие спокойно сред портокалови горички, на полето се трудеха хора, за които появата на каретата служеше като повод да си поемат дъх, съпровождайки ни с поглед. Рядко мяркащите се вили излъчваха покой. Няколко пъти се разминахме с карета, доста по-често — натоварени каруци (в каруците бяха впрегнати жилави дългокраки бикове, теглещи с изненадваща пъргавина). В далечината се показа куполът на катедралата „Свети Петър“ — връщахме се в обителта на кардиналите. Постепенно напрежението започна да спада.
— А не ви ли тревожи, че в самия двор на Конклава има проход към друг свят? — попитах аз. — А ако изведнъж през вратата излезе танк, какво ще му направят дамите с кученцата?
— Танк няма да мине — отговори Рудолф.
— Ти наистина си бил функционал за кратко, Кириле… Максималният размер на порталите е ограничен. Доколкото разбираме, мощността, необходима за отварянето им, нараства експоненциално и е немислимо да се направи проход за танк. За това ще е необходима цялата енергия на света.
— Това е добре — казах аз.
— Само че има и много малки атомни бомби… и даже не е необходимо да се пренасят през вратата… Рудолф замълча. Мисля, че беше в течение, че единствената унищожена кула на митничар е била изтрита от лицето на моя свят с термоядрен взрив — и този взрив е катурнал цял хълм на Аркан, докъдето е водел порталът. — Аз на ваше място все пак бих се погрижил… — продължих аз.
— Как? Чрез унищожаването на портала? Ние нямаме бомби, можем само да засипем кулата с камъни, да я залеем с бетон.
— Или да пренесете Ватикана на друго място.
— Защо? За да може след титаничен труд арканците да отворят още един проход, право към новата резиденция? Ако затрупаш дупка на плъхове, те ще прогризат друга дупка до старата. По-добре да се сложи капан. Млъкнах. Глупаво беше да се смятам за по-умен от другите. Ако кардиналите търпят до светините им да има врата към друг свят, трябва да си имат причини за това.
— Още веднъж повтарям, че ще запазиш свободата си. Можем да те отведем при портала — каза кардиналът. Каретата вече влезе в града — не знам дали в Рим или във Ватикана. Пътят стана по-равен.
— Не, благодаря — казах аз. Рудолф въздъхна. — Жалко. Надявах се, че ще се съгласиш и проблемите ни ще се разрешат от само себе си… Погледнах кардинала. Той се усмихваше. Но във всяка шега има частица истина и тук тази частица несъмнено беше голяма.
— Много съжалявам, че ви огорчавам… — започнах аз. И в този миг отпред се разнесе звук, който в този свят го нямаше и не можеше да го има. Глухото „та-та-та“ на автоматичен откос.
12
Историята е пълна с примери за това как по-изостанали в техническо отношение цивилизации са побеждавали по-развити такива. Варварите са покорили Рим, ордите на Чингис хан — Рус, Куба е извоювала независимостта си от САЩ, афганците устояха и против англичаните, и против съветските войски. По своята същност всяка война е преди всичко война на идеологии и едва след това съревнование в скорострелност и смъртоносност на оръжията. А идеологията, колкото и да е странно, е толкова по-силна, колкото е по-примитивна, по-близка до базовите ценности на обществото — защитата на територията, отстояването на вярата, готовността да пожертваш живота си за своето „племе“. За огромните и могъщи Съединени щати гибелта във войната на милион души вече е нещо неприемливо. За някаква малка тоталитарна или религиозна държава милион ще стане разменна монета. Вярата решава всичко. А тук и двете страни имаха вяра. И Аркан, строящ своята утопия на функционалите и стремящ се да контролира останалите светове. И Твърд, съумял да създаде теократична свръхимперия, толкова устойчива, че в нея дори се допускаше свобода на вероизповеданията. Каквито и подводни камъни да се криеха под тяхната идеология, засега и едната, и другата страна бяха силни и монолитни. При това и техническата изостаналост не играеше роля тук. Аркан имаше технология, Твърд — биотехнология. Продължителният спор на фантастите относно това кое е по-прогресивно и жизнеспособно обещаваше да се разреши право пред очите ми. По дяволите, изобщо не съм напирал да присъствам на развръзката!