— Навън! — изрева кардиналът с неочаквана сила.
— Да излизаме, бързо! Изскочих от каретата и се оказах затиснат между три танцуващи коня. Много, много неприятно усещане за съвременен градски жител! Виждах, че девойките управляват конете виртуозно и се бяха струпали около каретата само за да прикрият излизането ни с телата си — своите и на животните. И все пак беше страшно. Подир мен като куршум излетя кученцето на Елиса и се замота в краката ми. После изскочи и Елиса, която ми помогна да свалим кардинала. Застинахме за няколко секунди, загледани в купола на катедралата. Улицата, на която спря каретата, след сто метра свършваше във висока бяла стена с широка порта. Сега портата бавно се затваряше, а от нея във всички посоки тичаха хора — или поклонници, или просяци, изоставящи затоплените си места. Отново затракаха автомати — вече няколко. Стори ми се, че от време на време звукът от изстрелите секва, но след миг го подхващаха нови и нови дула. Дори си представих как се случва всичко, как от отворената врата изскачат увеличили немислимо скоростта си функционали с бронирани жилетки и автомати в ръцете… А срещу тях се хвърлят ситни безстрашни кученца, вкопчват се в гърлата и в лицата им, тичат девойки с разноцветни мундири и наивни смешни пики…
— Защо се бавят… — изстена Рудолф…
— Хайде… хайде… Над стената изведнъж се появи нещо неочаквано, чуждо — тъмната фигура на човек, сякаш яхнал стълб дим. Зад него — втори, трети. Кардиналът бързо се прекръсти. Неволно повторих движението му и осъзнах, че виждам не дяволи от преизподнята, а само десантници от Аркан с реактивни раници на гърбовете. А после започна съвсем немислимото. От купола на катедралата „Свети Петър“ един след друг започнаха да се откъсват каменните гаргойли. Впрочем от къде на къде каменни? Разперили крила като оживели персонажи от филм на ужасите, гаргойлите се понесоха тежко към десантниците. Отново загракаха автомати. Един от гаргойлите се катурна и се понесе надолу с протяжен крясък. Но те бяха доста повече от успелите да излетят десантници. Вцепенен, аз гледах този апокалиптичен въздушен бой, а въздухът вече се пронизваше от писъците на разкъсваните от нокти хора и пламващите от реактивната струя гаргойли. Какви бяха те, тези клети птици, превърнати в неподвижни стражи на Ватикана? Орли, прилепи, възкресени птеродактили? Чу се звук от тежко падане. Във въздуха зад стената се вдигна стълб от прах и дим. Земята затрепери под краката ни, в къщите зазвънтя стъкло. Помислих си, че арканците са прехвърлили през портала артилерия, но Рудолф промълви:
— Най-накрая!
— Какво е това? — попитах аз. — Не можем да унищожим митническата купа — каза кардиналът. — Но сега тя се намира на дълбочина сто метра, в минна галерия, пълна догоре със сярна и азотна киселина. Господи… помилуй твоите слуги, отдали живота си за теб…
— Не стой като пън! — бутна ме Елиса.
— Тръгвай! Те явно възнамеряваха да вървят нататък, към стените на Ватикана. Към светия град, построен над каменоломната, станала капан за арканците — и общ гроб за десантниците, гвардейците, кучетата, гаргойлите… Ако не можеш да затрупаш дупката — потопи я. Не, не можех да осъждам управниците на тукашния свят. Техен избор беше как да се борят с врага си. Още повече, че моята поява беше изострила противопоставянето. Но аз неволно си спомних за уютното магазинче на митничаря Андрей, за неговите часовници, в които вместо несъществуващите кукувици живееха дървени врани, за него самия — преднамерено многословен, облечен с източен халат. Атомният взрив беше унищожил портал. А киселината, в която са потопили кулата? Много ми се искаше да вярвам, че кулата в другия свят ще устои. И лишилият се от своя нежелан изход към разбунтувалия се против функционалите свят митничар ще заживее спокойно, майсторейки часовниците си и спорейки с мюсюлманите за това чия вяра е по-добра…