Тичахме по улицата. Конната охрана, която се опитваше да ни прикрива от всички страни, ни пречеше. От мяркащите се цветове на униформите погледът ми се премрежваше и неволно си помислих, че пъстрите мундири имат не само декоративен смисъл, но служат и за отвличане на вниманието на нападателите… Кардиналът вече дишаше тежко. Пречеха му и възрастта, и пищното облекло. Може би си струваше да се придвижим с каретата? А може би изобщо нямаше смисъл да бягаме — десантът беше ликвидиран, атаката — удавена, вече нямаше врагове? И в този момент видях нещо, пред което бледнееха и арканците с реактивни раници, и оживелите гаргойли, и разразилият се над митницата ад. Видях как израства нов портал. Сградите вече бяха плътно една до друга — ниски, на по три-четири етажа, с разтворени навън крила на прозорците, с надвиснали над улицата балкончета, тесни процепи на пресечките и водещи в дворовете арки.
Всичко беше толкова плътно сбито, толкова циментирано от прахта на вековете, че дори беше невъзможно да се обхване с поглед една-единствена сграда. Но сега улицата пред нас се размърда. Като излизащ от челюст зъб, разбутващ останалите, между две стари сгради се въртеше, отмествайки встрани стените и сипейки мазилка, нова постройка. Не бих рискувал да я нарека кула, още по-малко пък къща. Просто стена, грубо измазана, с прозиращи през мазилката тухли. Но стената ставаше все по-широка, разбутвайки съседните къщи, в нея се наместиха прозорци — на втория и на третия етаж, а на първия се появи врата. Засега още съвсем тясна, двайсетина сантиметра, като сплескано отстрани изображение на неправилно настроен телевизор. Тесничка-тесничка врата, сякаш за Алиса от книгите на Карол, и то доста изгладняла Алиса, отдавна не яла от вълшебните ръби и на пила от вълшебните шишенца…
— Митница! — извиках аз, протягайки ръка. Гвардейците пришпориха конете и препуснаха към раждащия се портал. Те също го виждаха! Стената изпъкна, с усилие изблъсквайки къщите. Перилото на балкона на съседната сграда се пръсна с недоволно скърцане и чистото пране на скъсания простир се разлюля, стигайки почти до паважа. От балконската врата се подаде дебела жена с халат и без да откъсва от нас объркания си поглед, започна да тегли простира, спасявайки прането. Вратата на митницата се разшири, придобивайки нормални размери. И се отвори широко. Трима души — единият застанал на колене, двамата надвиснали над него — подадоха навън дулата на автомати. Видях скритите зад матирано стъкло лица, десантниците бяха с шлемове. Горките бойни йоркшири…
Паднах на паважа, прикривайки главата си с ръце, сякаш дланите ми можеха да спрат оловото. Загърмя. Заплющяха куршуми, пронизващи плът. Започнаха да цвилят умиращи коне. Във въздуха се мярнаха хвърлени пики. До самия край се надявах, че маскарадното оръжие ще се окаже нещо повече — като гаргойлите на катедралата. Но това бяха само пики. Обаче много остри. Едната прониза стъклото и влезе в главата на един от десантниците — той залитна, продължавайки да стреля, но вече вътре в кулата. Други две приковаха към земята клекналия функционал. Третият арканец остана незасегнат и продължи да стреля. Видях как девойките гвардейци — трите, които атакуваха портала, — започнаха да падат една по една. Други две отвеждаха кардинала, закривайки го с телата си. Мен също ме вдигнаха рязко — Елиса и третата от охранителките.
— Махаме се! — Елиса изтръгна от шията си заплетената огърлица и я запрати към портала. Ето това беше наистина изненада. Златните пчели оживяха. Откъснаха се една от друга и като бучащо облаче се понесоха към портала. Воплите, които се чуха след това, подсказваха, че всичко на света освен пчелите е дребна работа. Не забелязах йоркширите веднага. Те не се хвърляха в лицата на враговете, както очаквах. Разделиха се на две глутници и застинаха, притиснати към стените отляво и отдясно на портала. Зачакаха. Искрено се надявах, че арканците не са били твърде усърдни в бронирането на задниците си. Атаката секна. Не знам какво изигра главна роля — самоубийствената смелост на девойките, засадата на свирепите йоркширски териери или все пак огърлицата на Елиса. По-скоро последното, защото стоновете и задъханите викове от вътрешността на кулата не преставаха, а гърмяха и изстрели, което ме караше да мисля, че обезумелите десантчици стрелят по осите с автомати. Но цялата беда беше в това, че на пътя ни към стените на Ватикана се мяркаха нови стремителни фигури, които ме караха да си спомням за един от не най-добрите ми дни — деня на посещението ми на Аркан…