— Твърд не предава тези, които молят за убежище. Ако обвинявате в нещо този човек, искаме доказателства.
— Бяха ви дадени доказателства. Да, нямаше никакво съмнение. Някой беше предпочел да остане невидим.
— Това не са доказателства — поклати глава Рудолф.
— Опитът от нашите… отношения не ми позволява да вярвам на празни думи. С демагогията си идете на Демос.
— Вие ще загинете, а ние пак ще го вземем. Рудолф кимна и рече с нескрито облекчение:
— Да, бях прав. Той ви е нужен жив. Кириле, бягай! Не се наложи да ме молят. Хукнах надясно, където друга тясна уличка водеше към полицейските казарми. И подир мен оглушително изгърмя една от пушките в ръцете на войниците. Еластичната пластмасова мрежа успя да ме закачи само с края си. Но това беше достатъчно — тънките нишки оплетоха краката ми. Рухнах и видях как в последната си битка се хвърлиха трите девойки, две в нелепи ярки мундири и една в още по-нелепа за случая лека рокля… Загракаха автомати. След като бях паднал, те вече не се бояха да стрелят. Нито една от девойките, обучени да пазят кардинала, не успя дори да се добере до войниците. Навярно щяха да имат шанс срещу най-тренираните земни войници, но не и срещу функционалните или назобаните със стимуланти арканци. Те паднаха, а Рудолф стоеше, поклащайки се, разперил ръце, отметнал глава към небето и сякаш търсеше нещо по него. Видях как от скъсаното му на гърба расо животът изтича заедно с тласъците на кръвта. После кардиналът, отговарящ за външната безопасност на Твърд, рухна върху почвата на непокорния си свят. Измина секунда, после още една. Сякаш арканците се опасяваха, че мъртвите ще се надигнат. Подчинявайки се на някаква команда, двама от войниците се изправиха и тръгнаха към мен. Мъртвите не станаха. Но зашеметеният с приклада пес потрепна, вдигна глава и с последно движение заби ситните си заби в тежкия висок ботуш на минаващия покрай него войник. Онзи запищя така, както не би пищял нито един войник на света, ухапан през щавената кожа от зверче с тегло най-много три кила. Завъртя се на място, хвърли автомата и започна да размахва крака, на който висеше кучето. Кракът се надуваше — така се надуват анимационните герои във веселите филмчета на Дисни, когато някой пъхне в тях помпа. Но за разлика от анимационните герои, войникът не го очакваше нищо весело. Викът премина в хриптене и издутото тяло рухна на земята. — А зъбите на плъха са напоени с цианкалий… — прошепнах аз фразата от стария филм*, опитвайки се да измъкна краката си. — Цианкалий, отрова…
[* Става въпрос за френския филм „Великолепният“ („Le Magnifique“, 1973 г.). — Бел.прев.]
Разбира се, зъбите на териера по-скоро му бяха подарък от някоя змия, която старанието на генетиците беше направило още по-отровна. Но сега в главата ми не се въртеше нищо, освен тази стара фраза. — Отрова, отрова… — прошепнах аз.
— Убиха кардинала! — разнесе се изведнъж отгоре. На балкончето на една от къщите стоеше жена, която по съвсем естествен начин си скубеше косите.
— Убиха кардинала! И след миг събитията придобиха друг обрат. Жителите, колкото и да бяха изплашени, не се бяха скрили под леглата, а стояха притаени до прозорците и балконите. Вероятно не биха се намесили в схватката между гвардейците и странните пришълци, но виж, убийството на кардинала ги разтърси. Върху главите на войниците се посипаха саксии с цветя, тенджери, тояги, бутилки — празни и пълни с вино. Бутилките бяха особено много, пръскаха се като гранати, обсипвайки войниците със стъклени шрапнели. Червената кръв на гроздето се сливаше с човешката. Настана хаос. Войниците прикриваха главите си, стреляха нагоре към прозорците. Бях забравен за малко. И щеше да е предателство към мъртвите, ако не се възползвам от това. Спрях опитите да измъкна краката си — мрежата беше лепкава и само ме оплиташе още повече — и запълзях към надутия труп. При падането си войникът беше притиснал автомата си. Избутах тялото и взех оръжието. В този автомат имаше нещо от легендарния „Калашников“. Във всеки случай пръстите ми сами напипаха предпазителя и го превключиха на автоматична стрелба. Приседнах, опрях приклада в рамото си и сдържах дъха си. И задвижих цевта, поливайки десантниците с олово. У мен нямаше нито капка милост. Никакви колебания. Вече ме накарахте да убивам, мерзавци: въстаниците в Кимгим, акушерката на Земята. Ще си го получите и вие. Стига, играта на криеница свърши! Дори не усетих веднага кога времето се е забавило. От прозорците бавно се сипеха съдове, куршумите разкъсваха бронежилетките на десантниците, раздробените тела падаха едно след друго. Сърцето ми сякаш застина, а кръвта в жилите ми, напротив, кипеше. Автоматът в ръцете ми потрепваше бавно, солидно, сякаш забиваше пирони. Още малко и сякаш щях да видя как куршумите излитат от цевта. Способностите ми на функционал изведнъж се върнаха. Без никаква кула, без функция, родена от мен и родила мен, без синджира на енергетическата пъпна връв — прехвърлих се на ускорен ритъм. Промени се и зрението ми. Не, не виждах аура, както го нарече кардиналът. Просто отчетливо разбрах, че сред убитите има двама функционали — единият от тях бе довършеният от кучето на кардинала. Те бяха… някакви различни. По-ярки, може би… Видях и многоцветна мараня, сякаш огромен сапунен мехур, люлеещ се от вятъра. Маскировъчно… поле? Ципа? Не знам какво точно, но това беше същата гадост, като онази, която скриваше до някое време десантниците. И в този мехур се криеше някой. Без да откъсвам поглед от невидимия, напипах върху раздутото тяло на войника (само да не се пръсне!) канията му и извадих ножа. С усилие успях да разсека някак лепкавите нишки и се изправих.